— Какво стана?
— Издебна ме в гръб и ме сграбчи — изрече Накай, като с мъка си поемаше дъх. — Мисля, че ми е счупил гръбнака.
Ужас обхвана Сано, когато се обърна към Маруме и Фукида, които бяха коленичили близо до него:
— Подгонили сме Кобори вън от скривалището. Сега той дебне и напада войниците ни!
Сано чу нови викове, които почти веднага секваха, сякаш прекъснати по средата, и той знаеше, че за разлика от Накай неколцина от хората му не бяха преживели срещата си с Призрака. Накай поклати немощно глава, но останалата част от тялото му не помръдна.
— Не мога да движа тялото си! — извика той. Парализиран съм!
Сано усети, че сърцето му се свива от жал към Накай — воинът, който бе посякъл четирийсет и осем души по време на последната си битка, бе рухнал само мигове след началото на тази. Сано му бе простил за грубостите и прекомерната амбиция. Накай вече му бе предоставил по-голямо доказателство за верността си, отколкото засвидетелстваха на господарите си повечето самураи. Беше го отвел при Призрака и се беше пожертвал за каузата им.
Край тях търчаха напред-назад войници и крещяха:
— Там е! Хванете го!
Разнасяха се дрънчене на мечове и шум от сблъсък на тела. Писъците отекваха със смразяващо нарастваща честота. Сано си даде сметка, че макар и най-накрая да се бе озовал достатъчно близо до Призрака, за да може да го атакува, мисията му бе сериозно застрашена. Откъсна се с болка от Накай, стана и извика:
— Престанете да търчите като обезумели! Върнете и се в екипите си!
Осъзнаваше отлично какво правеше Кобори — първо разпиляваше хората, а после ги примамваше един по един и ги убиваше в сенките.
— Обградете мястото! — извика Сано. — Устройте клопка на Кобори!
Стаята бе гола, мебелите и сламените рогозки бяха прибрани до настъпването на лятото. Слой прах покриваше дъсчения под. В празната ниша висеше паяжина, окичена с мъртви насекоми. Рейко коленичи в един ъгъл треперейки и почти в несвяст от смъртта на Тама. Кръвта на момичето, вече студена и лепкава, се бе просмукала в дрехите й чак до кожата. С всяко поемане на дъх Рейко вдишваше острия й метален мирис. С отчаяни усилия потискаше пристъпите на гадене. Горчиво я измъчваше съзнанието за собствената й вина.
Югао застана над нея с насочен така нож, че острият му връх почти докосна устните й. Ножът, ръцете и робата й бяха изцапани с кръв, погледът й бе на обезумяла. Светлината от лампата трепкаше върху лицето й, от което чертите й оживяваха като от непрестанни нервни тикове.
Чувството на страх у Рейко се засилваше и се плъзваше в нея подобно на киселина, разяждайки духа й. Югао бе убила четири пъти и нямаше да се поколебае да убие отново. Изцяло зависима от прищевките й, Рейко не намираше кой знае каква утеха в ножа, който бе получила от Хирата. Тя долови мисли за убийство в главата на Югао, видя беглата зла усмивка, която изкриви устните й, почувства бързината на рефлексите й. Посегнеше ли към гърба си, за да извади собственото си оръжие от пояса, Югао щеше да се хвърли отгоре й, преди да бъдеше в състояние да се защити.
— Няма защо да правиш това — каза Рейко. — Просто можем да излезем от тук. Ще бъдеш в безопасност.
Оцеляването й зависеше от това, доколко щеше да успее да въздейства на Югао.
— Престани да дърдориш глупости! — прекъсна я рязко Югао. — Ти ще ме предадеш на баща ти. А той ще нареди да ме екзекутират.
Моментът не беше подходящ Рейко да изтъква, че доскоро самата Югао бе настоявала съдия Уеда да я прати на терена за екзекуции. Явно Югао бе променила решението си и не изглеждаше склонна да се върне към първоначалното си желание.
— Това няма да се случи! Аз вече казах на баща ми, че според мен ти си невинна, че не си убила семейството си. Той ми повярва. Ако не беше избягала, щяха да те освободят — лъжеше Рейко.
Югао се изсмя презрително:
— Никога не си му казвала подобно нещо. Още от самото начало смяташе, че съм виновна.
— Не е така. През цялото време се опитвах да ти помогна.
Ножът бе тъй близо до лицето й, че усещаше мириса на желязо; побиха я тръпки, като си представи удара, болката, кръвта й, която изтича от раната.
— Остави ме да го сторя сега.
— О, не ще и дума, щом баща ти разбере, че съм убила Тама, веднага ще ме освободи!
— Ще му кажа, че не си искала, че е станало случайно — изрече Рейко първото, което й хрумна. — Твоите единствени грешки са, че си избягала от затвора и че си се свързала с престъпник. Просто ела да се върнем в Едо.
— И защо ми е? — попита Югао с презрение. — Нямам какво да правя там.