В дългите дървени бараки със сламени покриви конете стояха в отделни клетки, докато конярите ги миеха и бършеха, решеха гривите им и превързваха раните по краката им. Въздухът бе наситен с миризма на тор и сено. Петимата ездачи бяха клекнали в един ъгъл и разговаряха приглушено. Бяха си свалили туниките и шлемовете и ги бяха увесили по рафтове, върху които бяха струпани и ездитните им такъми. Щом Сано ги приближи, те побързаха да коленичат и да се поклонят.
— Станете — нареди им Сано. — Искам да ви задам няколко въпроса за смъртта на Еджима. Първо се представете.
Сано мислено отбеляза, че ездачите са все яки самураи, на възраст около трийсетте — имаше един капитан и един лейтенант от армията, един дворцов администратор и двама далечни братовчеди на шогуна. Все още бяха изцапани от надбягването и воняха на пот. Когато Сано ги помоли да опишат какво са видели по време на надбягването, капитанът заговори от името на всички:
— Еджима се сви на седлото. После се строполи от коня си. Конете ни минаха отгоре му. Докато спрем и слезем, той вече беше мъртъв.
Това съвпадаше с разказа на зрителите.
— Видяхте ли нещо да го удря, преди да се сгърчи? — попита Сано. — Камък, куршум?
Ездачите поклатиха глава.
— А вие да сте докосвали Еджима?
Те се поколебаха и се спогледаха неловко. Сано ги подкани:
— Хайде, знам, че надбягването с коне е груб спорт. Знам, освен това, че конете не са единствените, които понасят удари от това. Говорете!
— Добре. Аз го ударих — призна капитанът с неохота.
— И аз — добави лейтенантът. — Но ние само се опитвахме да го забавим.
— Не сме го ударили толкова силно. Той ме уцели много по-лошо, отколкото аз него.
Капитанът предпазливо докосна лицето си, което бе подуто около челюстта.
— Понякога действаме грубо, така е, но никога не нараняваме нарочно съперниците си — поясни лейтенантът. — Такъв е кодексът на честта, когато си на пистата. Освен това той беше приятел. Не сме имали причина да го убиваме.
Останалите мъже закимаха, обединени срещу неизказаното обвинение на Сано.
— За разлика от много други съм готов да се обзаложа — добави капитанът.
Сано благодари на ездачите за съдействието. Докато двамата с Маруме се отдалечаваха от конюшните, Маруме каза:
— Мисля, че казват истината. Вярвате ли им?
— Засега — отвърна Сано, въздържайки се от окончателна преценка, която можеше да бъде опровергана от следващи показания. — Капитанът беше прав, когато намекна, че Еджима е бил добър кандидат за убийство.
— Защото е бил един от висшите служители на владетеля Мацудайра?
— Не само за това — отвърна Сано. — Постът му го бе превърнал в мишена. Той оглавяваше организация, която шпионира хората.
Мецуке представляваше скрита заплаха за всички, особено в този опасен политически климат, когато и най-безобидните действия или думи на даден човек можеха да бъдат изопачени в доказателство за предателство към владетеля Мацудайра и използвани като причина за заточение или екзекуция.
— Ако Еджима е жертва на убийство — каза Сано, — извършителят може да е свързан с човек, погубен от разследване на мецуке.
Сано си спомни, че Еджима бе изпитвал прекомерно задоволство от мръсната си работа. Насладата, която му бе доставяла възможността да съсипва човешки съдби, може би беше разгневила нечии роднини и приятели.
— Значи става дума за човек с много врагове — отбеляза Маруме.
— Но наличието на мотив не означава непременно убийство — напомни Сано и на двамата. — Не и когато информацията е толкова оскъдна.
Сано се съпротивяваше на предчувствието си, че Еджима е станал жертва на предателство — дори и инстинктът на един самурай бе податлив на влияние при наличие на предубеждения.
— Преди да продължим нататък, трябва да приключим с разпита на всички очевидци.
Той хвърли поглед първо към отсрещната страна на пистата, където детектив Фукида все още разговаряше със зрителите, а после към войниците по протежение на зида и в наблюдателниците.
— И което е по-важно — трябва да определим точната причина за смъртта на Еджима.
Въпреки целия си досегашен опит и наскоро придобитата власт Сано трудно би могъл да се справи с тази задача сам. А и обсегът на разследването се разпростираше далеч отвъд пистата за надбягвания и присъствалите на местопрестъплението зрители, обхващайки личните врагове не само на Еджима, но и на владетеля Мацудайра. Това можеше да означава стотици потенциални свидетели… и заподозрени. Помощта, която можеха да му окажат Маруме и Фукида, нямаше да бъде достатъчна, трябваше му човек, на когото имаше пълно доверие.