— Ето ме, дворцов управителю Сано.
Шепотът на Кобори сякаш идваше незнайно откъде и същевременно отвсякъде. Сано осъзна, че той притежава умението да мести гласа си в пространството подобно на великите майстори на бойни изкуства от легендите, които разпръсвали армии, като им внушавали страх и ги карали да обезумяват. Призракът излъчваше духовна сила, по-необятна и ужасяваща от всичко, което Сано бе усещал до момента. Той извади меча си и като се движеше в кръг, напрегна очи, за да различи Призрака.
— Насам — прошепна Кобори.
Сано се извъртя. Замахна с меча си към неясното очертание в мрака, откъдето бе дошъл гласът на Кобори. Острието му посече някакъв храст.
— Съжалявам, не уцели!
Сано нанесе нов удар. Този път мечът му се стовари върху безплътна сянка.
Кобори се изсмя — пронизващ звук като от потопен във вода нажежен метал.
— Виждаш ли ме? Аз те виждам прекрасно. Точно зад теб съм.
Гласът прати топъл съскащ дъх в ухото му. Сано извика, завъртя се рязко и нанесе удар. Но от Кобори нямаше и следа. Или се бе приближил и после бе избягал със свръхчовешка скорост, или присъствието му бе илюзия, която той умишлено създаваше. Смехът му се разнесе от терасата до къщата.
— Тук долу, почитаеми дворцов управителю — прошепна той.
Страхът набъбна в Сано като чудовищно образувание. Той прекрасно осъзнаваше, че през последните няколко минути Кобори е можел да го убие във всеки един момент. Изпита неистово желание да побегне, както бяха сторили войниците му. Но бе разгневен на Кобори, задето си играеше с него по този начин. А и бе единственият, който все още можеше да унищожи Призрака. Пренебрегвайки всякаква предпазливост, стиснал меча си в ръка, Сано се втурна надолу по склона.
Най-ниската тераса бе залесена с борови дървета, които пръскаха наоколо тръпчив аромат, а край тях имаше изкуствено езеро, чиято повърхност отразяваше дъгата на прехвърлящия го мост. Сано спря до езерото и вдигна меча си в знак на предизвикателство.
— Призовавам те да излезеш и да се изправиш срещу мен.
— Да-а, ама така ще разваля играта.
Всяка изречена от Кобори дума идваше сякаш от различно място. Гласът му рикошираше от дърветата към езерото и от там към небето. Сано въртеше и накланяше трескаво глава в напразни опити да го проследи. Под бронята тялото му бе плувнало в студена пот.
— Тук съм — прошепна Кобори.
Сега гласът привлече вниманието на Сано към къщата. Верандата под увисналите стрехи бе пуста. Прозорците бяха закрити с капаци. Но вратата беше отворена — правоъгълник черно пространство, което приканваше Сано. От там се разнесе гласът на Кобори:
— Ела да ме хванеш, ако можеш!
Сано застина, връхлетян от противоречиви пориви. Здравият разум го предупреждаваше да не влиза в къщата. Кобори възнамеряваше да го примами в капан, да го измъчва и после да го убие. Нямаше значение, колко сурово щеше да го накаже владетелят Мацудайра, задето се е провалил в мисията си, в настоящия момент това бе за предпочитане пред смъртоносния капан. Животинският инстинкт за самосъхранение не позволяваше на Сано да влезе в къщата.
Но един достоен самурай никога не бяга от дуел, колкото и глупаво или безумно да изглежда това. Стореше ли го, Сано никога повече нямаше да може да застане с вдигната глава пред света, дори и никой друг да не научеше за това отстъпление пред страха. Той си помисли за Рейко, за Масахиро. Загубеше ли този дуел, повече нямаше да ги види. Откажеше ли се от него, позорът му щеше да е тъй ужасен, че повече нямаше да може да ги погледне в очите.
Според Йеясу — първия шогун от клана Токугава — имаше само два начина да се върнеш от битка — или с главата на врага си, или без своята собствена.
Освен това на изпитание бе поставена не само самурайската му чест. Този миг можеше да се окаже най-добрата възможност някой да се добере до Призрака, който иначе щеше да продължи да се укрива и да убива отново и отново. А и ако Кобори вече му бе приложил допира на смъртта, Сано можеше спокойно да влезе в сражение с него. Нямаше голямо значение, дали щеше да умре тази вечер или утре. Поне щеше да приключи живота си с ненакърнена чест. Той пое по пътеката към къщата, изпълнен с безразсъдността на обречен. Изкачи стъпалата към верандата, спря на прага и се съсредоточи в мрака от другата страна. Зрението му не можеше да проникне в него; слухът му не долавяше никакъв звук. Но шестото му чувство регистрира присъствието на Кобори, застинал в очакване и готов да го посрещне. Разнесе се протяжен вълчи вой. Мразовит вятър набразди повърхността на езерото. Сано прекрачи прага и влезе в къщата.