Подът изскърца веднъж, после още два пъти. Звуците не идваха от Сано. Той замръзна, заслушан в стъпките на Призрака, който се прокрадваше към него. Опита се да определи от коя посока.
— Ето ме, пристигам — прошепна Кобори.
Сано се обърна по посока на гласа. Стисна меча си с две ръце и го вдигна. Докато чакаше, се почувства невидим и едновременно с това открит и беззащитен, ужасен от предстоящия сблъсък и в същото време с жадуващ за него.
Шумът от приближаващи се стъпки идваше от всички посоки, все едно Призрака се бе размножил в цяла армия. Кобори ли създаваше тази илюзия или собственото му съзнание? Сано никога не се бе чувствал тъй сам, объркан и уязвим. Високият му ранг и множеството му подчинени не можеха да го защитят. Фактът, че имаше власт буквално над всеки гражданин на Япония, тук беше без значение. Призрака го бе превърнал отново в онзи самурай без господар, какъвто бе някога, борещ се за оцеляването си със собствени сили. Съпругата му, синът му и всичките му постижения сега му изглеждаха далечни и нереални, все едно ги бе сънувал. Единственото, което притежаваше в момента също както някога, бяха мечовете му.
Макар и да бе наясно, че врагът му умишлено го кара да се чувства по този начин, за да сломи увереността му, чувството за уязвимост и самота се усили против волята му. Стъпките на Призрака се ускориха и го връхлетяха. В сляп устрем, препъвайки се, Сано премина през някаква врата. Шумът от стъпките изведнъж секна. Той усети зад гърба си топъл въздух. Беше телесната топлина на Призрака.
Връхлетя го паника. Преди да успее да реагира, усети потупване по гърба, под дясното рамо. По ръката му плъзна свирепа болка. Мускулите му се сковаха в спазъм. Пръстите му изпуснаха меча, който падна на пода. Преви се, стиснал зъби в агония, и тогава бе нападнат в гръб. Нечии ръце плъзнаха по тялото му. Той замахна с читавата си лява ръка, но тя разсече само въздуха. Десницата му висеше безпомощна и тръпнеща от болка. Усети рязко дръпване в кръста и после чу бързи отдалечаващи се стъпки.
Кобори се бе появил и бе изчезнал.
Сам в мрака, Сано се отпусна на колене, разтърсен и останал без дъх от внезапната смазваща атака. Болката в ръката му премина в тежка вцепененост, все едно кръвообращението му бе прекъснато. Раздвижи пръсти, но изобщо не ги чувстваше. Кобори бе нанесъл удар в някаква важна точка, която бе обезсилила ръката му. Опипа пода около себе си в отчаяно усилие да си намери меча, преди Кобори да го нападне отново. Но ръцете му се плъзнаха по празен под. Посегна към късия меч на кръста си, но той също бе изчезнал. Кобори бе взел и двете му оръжия. Чу смеха му, пукащ като разгарящи се огнени пламъци.
— Хайде сега да видим как ще се биеш срещу мен без мечовете си — прошепна Кобори.
— Баща ми беше палач — започна Югао.
Тя отслаби натиска на ножа върху гърлото на Рейко, която предпазливо въздъхна и отпусна мускули.
— Връщаше се у дома и разказваше колко хора бил затрил и какво били сторили, за да загазят така. Разправяше ни как се държали, като ги довеждали на терена за екзекуции. Описваше ни какво изпитвал, като отсичал главите им.
Рейко впери поглед в лицето на Югао с надеждата да задържи вниманието й, за да й попречи да проследи ръцете й.
— След войната много самураи от армията на Янагисава бяха заловени и екзекутирани. Те бяха негови приятели — очите на Югао засвяткаха от гняв заради любовника й. — Мнозина от тях бяха убити от баща ми. Хвалеше се с това, защото те били знатни мъже, а той — хинин, само че те били мъртви, а пък той жив. Всеки път, щом убиеше някого от тях, правеше резка на стената.
Рейко си спомни резките в бордея. Тя мръдна едва забележимо дясната си ръка встрани към ножа, скрит в пояса на гърба й.
— Не можех да го оставя да продължи да ги убива — продължи Югао. — А онази нощ ми дойде до гуша да го слушам как се хвали. Затова го намушках. Нямах какво друго да сторя за моя любим.
Най-накрая Рейко проумя защо Югао бе пазила в тайна своя мотив — за да не споменава Кобори и да не разкрива престъпленията му. Освен това си даде сметка, че минали и настоящи болки в живота на Югао се бяха слели в едно и я бяха запратили отвъд границата на поносимостта. Години наред Югао бе потискала яростната омраза към баща си за това, че я бе насилвал и отхвърлил. Можела е да продължи да живее по този начин или да го намушка някой друг път, но оскърбленията му срещу другарите на Кобори накрая бяха тласнали нестабилната й психика към отцеубийство.