— Не можеш да ми избягаш — прошепна Кобори.
Гласът му прозвуча по-близо, съпроводен от множество стъпки, които отекнаха из цялата къща. Сано се огледа отчаян и в единия ъгъл съзря паянтова стълба от дървени летви и колове. Устреми се към нея и пое нагоре.
— Къде отиваш? — гласът на Кобори стана по-рязък. Сано се добра до горния край на стълбата, която и свършваше с тясна плоскост близо до тавана. Натисна с всички сили дъските над главата си и успя да повдигне невидим капак. Или Кобори бе забравил да запечата този изход, или бе решил, че Сано няма да го намери. Сано подаде глава през отвора и се озова насред лунна светлина и свеж, чист вятър.
— Стой! — нареди Кобори с шепот, който премина в рязък съсък. — Върни се!
С мъка, като напрягаше докрай мускули, Сано успя да се измъкне на покрива. Изправи се върху наклонената, покрита със слама повърхност и разтри дясната си ръка, която постепенно възвръщаше чувствителността си. Покривът бе стотина крачки на дължина и наполовина толкова на ширина и осеян с издатини и неравности. Сано виждаше над себе си неясните очертания на горния кат на къщата, балкона и стръмния горист склон. Под него се падаха покривът на най-ниското ниво, долът и хълмовете, които постепенно се снишаваха към мъждивите, оскъдни на брой светлини на Едо. Лунният сърп бе увиснал ниско сред звездите, но продължаваше да свети ярко. Това не бе най-доброто бойно поле на света, но поне тук можеше да вижда врага си.
— Явно много съм ти бил нужен, след като се вмъкна в къщата ми — викна през отвора Сано. — Ако все още ти трябвам, ще се наложи да се качиш горе.
— Ако аз ти трябвам, слез тук вътре — отвърна рязко Кобори.
В настъпилия застой времето сякаш спря. Сано сви и отпусна мускулите на ръката си. Усещаше я изтръпнала, макар че сковаността преминаваше. Той осъзна една основна истина за причината, поради която Призрака убиваше крадешком. Не само защото бе добър в дим мак.
— Какво става, да не би да се страхуваш да се изправиш срещу мен? — викна Сано.
Никой самурай не би понесъл смелостта му да бъде поставена под съмнение. Кобори отвърна:
— Не ме е страх от нищо, камо ли от теб! Ти си този, който се бои от мен! — гласът му се извиси през капака като отровен дим. — Ти се криеш зад крепостните стени и войската си. Без тях си като трепереща от ужас жена, зърнала мишка!
— Ти се спотайваш в мрака, защото се ужасяваш да се покажеш — викна Сано. — Издебваш жертвите си в гръб, за да не могат да се бият с теб и да те сразят. Страхливецът си ти!
Настъпи мълчание. При все това Сано имаше чувството, че сламеният покрив под нозете му започва да гори, подпален сякаш от лумналия гняв на Кобори. Никой самурай не би изтърпял подобно оскърбление. Кобори трябваше да излезе и да защити безстрашието и честта си. Но Сано знаеше прекрасно, че Кобори няма просто да изникне в отвора, за да може той да го приклещи. Огледа внимателно покрива около себе си, без да пропуска островърхите му ъгли, в очакване на коварна атака. Взря се в покрива на долното ниво. Инстинктът му за оцеляване му подсказваше да бяга, докато все още имаше възможност. Но залогът беше висок — на карта бяха поставени собствената му чест и достойнство.
Когато се обърна, за да погледне, от балкона над главата му се отдели тъмна сянка и се хвърли върху него. Той нямаше време да отстъпи. Кобори се стовари отгоре му. Коленете на Сано се подгънаха под тежестта на удара. Двамата с Кобори рухнаха с трясък. Макар и не едър, Кобори бе тежък и твърд като стомана, сух и жилест. Той сграбчи Сано в смазваща хватка. Двамата се затъркаляха по полегатата повърхност. Досами лицето си Сано видя изражението на Кобори, оголените в свирепа усмивка зъби, пламтящия поглед. Опита се да забие пети в сламата, за да се спре преди ръба, но не можа да устои на инерцията. Двамата с Кобори се претърколиха и паднаха от покрива.
Прелетяха през празно пространство. Навесът над балкона прекъсна падането им. Отскочиха от него със сила, която разтърси гръбнака на Сано, и продължиха да падат към покрива на най-долното ниво на къщата.
Стиснала ножа в две ръце, Югао шумно пое въздух. Разлюля острието над главата на Рейко. Чертите й се изкривиха в жестока гримаса. Ужас и отчаяние връхлетяха Рейко. Тя се сви и вдигна ръце, за да се защити.