Върху покрива над главите им се разнесе трясък. Стаята се разтърси. Рейко и Югао подскочиха. От тавана върху тях се посипаха парчета гипс и прахоляк. Югао се поколеба, все още стискайки ножа във вдигнатите си ръце. Свирепата гримаса застина върху лицето й. Нови трясъци, съпроводени с шум от боричкане, разтресоха къщата. Югао отклони поглед от Рейко и го насочи към тавана. Горе върху покрива вероятно се водеше битка, която за момент отвлече вниманието й.
Рейко изпъна ръце и блъсна Югао в бедрата. Югао политна назад. На лицето й се изписа изненада. Тя се препъна в края на робата си, загуби равновесие и падна на една страна.
— Ах ти, подла малка кучко!
Рейко скочи от своя ъгъл, като в същото време измъкна ножа си от задната част на пояса. Югао се изправи, залитайки, изкрещя от ярост и се хвърли към Рейко. Рейко се прости с надеждата да я залови. Стигаше й да се измъкне жива от къщата. Хукна към вратата, но Югао скочи и й препречи пътя, размахвайки диво ножа към нея. Рейко се приведе и отскочи встрани. Острието разсече въздуха и сряза кимоното й. Тъканта се разпра с рязък звук, когато Рейко размаха собствения си нож, парирайки ударите на Югао. Противничката й се движеше тъй бързо, че сякаш около Рейко свистяха десетки остриета.
— Можеше да го спреш! — изкрещя Югао. — Но ти се правеше, че не виждаш. Остави го да го върши. А с мен се отнасяше така, все едно вината беше моя!
Тя разсече ръкава на Рейко, която изтръпна от пареща болка над лакътя и за миг застина. Югао бе вихър от размахващи се ръце, мятащи се коси и скверни ругатни. Ножът й изсвистя покрай ухото на Рейко и тя усети как по врата й плъзна топла струя кръв.
— Той беше мой! — изпищя Югао. — Ти ми го отне!
Обезумяла от ярост, тя погна Рейко из стаята. Рейко си представи кървавите следи от стъпки в бордея. Югао преживяваше повторно нощта на убийствата. Тя виждаше в Рейко майка си и сестра си.
— Ти не ме спря, остави ме да го убия! Сега е твой ред да умреш!
33 глава
Върху покрива на долното ниво на къщата Сано се мяташе и размахваше ръце, опитвайки се да отхвърли от себе си Кобори, който се бе вкопчил в него. Противникът му удряше, дереше, ръгаше с лакти и колене по чувствителни места, представляващи съсредоточие на нерви. Енергията му избухваше по мускулите на Сано подобно фойерверки. Сано викаше от болка, докато двамата се блъскаха и дърпаха. В един момент успя да вдигне коляно и тласна себе си и Кобори с всичка сила. Загубил равновесие, Кобори политна назад. Строполи се по гръб, претърколи се през глава и после скочи на крака. Залитайки, Сано се изправи. Цялото му тяло пламтеше от болка. Клатушкаше се като плашило на вятъра, а в това време Кобори вече бе заел поза за нова атака.
— Значи си мислиш, че можеш да ме победиш? Какво чакаш тогава? — подигра му се той.
Всеки дъх сякаш раздираше белите дробове на Сано. Боят без оръжие никога не бе представлявал силната му страна, а и шестте месеца зад писалището я не бяха допринесли особено за уменията му. Той си спомни колко скован бе по време на тренировъчната битка с Коемон, а и приятелят му не бе имал за цел да го убие. Съпротивявайки се на връхлитащата го паника, Сано се помъчи да отвлече вниманието на противника си и да не му позволи да съсредоточи телесната и психичната си енергия в докосването на смъртта.
— Чакам да осъзнаеш, че самоотвержената ти съпротива е безсмислена — отвърна Сано. — Войната свърши.
— Не и докато аз съм жив! — отсече Кобори. — Ти ще бъдеш най-голямото ми завоевание.
Те тръгнаха един към друг — Сано, скован от болка, а Кобори с уверена стъпка, обладан от непоколебимост. Сано вдигна ръце, готвейки се да нанесе удар или да се защити, доколкото му позволяваха силите. Кобори изви гръбнак. Придвижваше се със свити лакти, вдигнал едната си ръка и отпуснал другата. Очите му добиха странен блясък. От него се излъчваше енергия подобно на трескаво трептене точно под прага на слуховото възприятие. Сано виждаше лицето и ръцете му съвсем отчетливо, все едно излъчваха собствена светлина на фона на черните му одежди. Само няколко крачки ги деляха един от друг, когато Кобори скочи във въздуха. Краката му се устремиха към Сано. Едното му ходило го уцели в брадичката точно под долната устна.
Сано усети как зъбите му изтракаха, а главата му се отметна назад. Олюля се и падна на колене. Зрението му се замъгли, сякаш ударът — лек, но с мощно въздействие — бе разхлабил очите му. Кобори стоеше на същото място, където се бе намирал преди това. Бе атакувал и отстъпил с такава бързина, че все едно не бе помръдвал, а бе осъществил преместване на образа си в пространството, стоварвайки силата си върху Сано. Енергията му пулсираше; усмивката му проблесна в мрака — мимолетна и язвителна.