— Кобори сан! — извика тя.
Тялото й се разтресе от ридания. Покривът отново затрепери от глух тропот и блъскане. Рейко поклати глава, твърде замаяна, за да може да си даде ясна сметка за чувствата и мислите си. Под привидното й спокойствие тлееше лава от емоции. Откъм коридора се разнесоха приближаващи шумни стъпки. Детективите Маруме и Фукида влетяха в стаята, придружени от лейтенант Асукай и още двама стражи. След тях се появи и Хирата. Маруме възкликна:
— Госпожо Рейко!
Той и другите двама се втренчиха изненадани в Югао, която лежеше на пода, обляна в сълзи, и зовеше своя любим. После погледнаха към Рейко, която осъзна, че дрехата и е на парцали, опръскана с кръвта на Югао, на Тама и с нейната собствена от множеството й незначителни, но болезнени рани.
— Добре ли сте? — попила тревожно Фукида.
— Да — отвърна Рейко.
— Къде е дворцовият управител Сано? — попита Хирата.
— На покрива, бие се с Кобори.
Думите се откъснаха неволно от устата й. Още щом ги изрече, тя знаеше, че са истина. Всички нейни инстинкти й подсказваха, че шумът, който бе чула, идваше от жестоката схватка между съпруга й и Призрака. Освен това почувства, че Сано е в смъртна опасност.
— Трябва да му помогнем!
Мъжете се втурнаха навън от стаята, а тя пое след тях по коридора.
Замаян от болка, Сано размахваше юмруци напосоки, мъчейки се да уцели Кобори, който този път го удари в ребрата. Тялото му се разтресе. Той падна сгърчен в неистови конвулсии, а Кобори се надвеси с над него и изсъска:
— Чувал съм, че си велик боец. Разочароваш ме!
Ужас замъгли зрението на Сано и сви света в ослепителен отрязък. Единственото, което виждаше, бе лъчистото лице на Кобори и очите му, пламтящи с тъмно сияние. Физическата сила на Сано бе изчерпана докрай. Докато се мъчеше да мобилизира психическата си енергия, той смътно си спомни какво бе казал на Хирата свещеник Озуно: Всеки си има уязвимо място. Аз така и не успях да го открия у Кобори, но това е единствената ви надежда да бъде победен в единоборство.
— И аз съм чувал за теб — каза Сано, почти неспособен да мисли, изричащ думите по инстинкт. Преглътна кръв и слуз и се надигна с мъка. — От един свещеник — казва се Озуно. Разбрах, че бил твой учител.
Сърцето му отмери един удар безмълвие.
— И какво ти каза той?
Тонът на Кобори звучеше с привидно безразличие, но Сано почувства старанието му да си даде вид, че не го е грижа за мнението на Озуно.
— Каза, че се е отрекъл от теб.
— Нищо подобно! — възкликна Кобори така припряно и трескаво, че Сано тутакси разбра — фактът, че Озуно го бе отхвърлил като свой ученик, и досега му причиняваше болка. — Ние изповядвахме различни философии. Поехме по собствени пътища.
Сано отправи благодарствена възхвала към космоса за поднесената благодат — бе открил болното място на Кобори. Това бе самият Озуно.
— Присъединил си се към специалния отряд на Янагисава — продължи Сано. — Използвал си придобитите умения, за да извършваш политически убийства.
— По-добре от онова, което правеха Озуно и братството му от дъртаци. На тях им стигаше да съхраняват знанието за идните поколения. Каква загуба!
Сано с радост почувства как енергията на Кобори се отклонява от него. Силите му почнаха да се възвръщат. Макар и все още замаян, успя да се изправи на крака.
— Разбирам. Искал си повече, отколкото си можел да получиш от братството.
— А защо не? Нямах никакво желание да стана мизерен самурай в провинцията и да прекарам живота си, охранявайки земите на местния даймио, да гоня бандити и да строявам селяци, или пък да се посветя на безнадеждно остарелите традиции, отстоявани от Озуно. Заслужавах повече.
— И затова се продаде на Янагисава.
— Да! — Кобори побърза да се оправдае: — Янагисава ми даде шанс да стана някой. Да се движа в по-висшите кръгове. Да имам цел в живота.
Сано разбра, че мотивите на Кобори се простираха отвъд обичайния самурайски кодекс за подчинение на вишестоящия. Те бяха лични, както най-вероятно и причините му за войната, която водеше срещу владетеля Мацудайра.
— Е, сега, след като Янагисава вече го няма, с него се губи и целта ти. А без тях ти отново си нищо.