— Само че той не е изчезнал завинаги. Аз създавам такава паника в режима на владетеля Мацудайра, че скоро той ще рухне. И моят господар отново ще дойде на власт.
Сано си даде сметка, че Кобори води война в полза на Янагисава само защото интересите им съвпадаха. Ставаше въпрос за собствената му гордост, а не за честта, обвързваща самурая с неговия господар. Като боец той бе непобедим, но гордостта му бе неговата слабост. Тя бе понесла тежък удар, когато Озуно се бе отрекъл от Кобори, и после още един, когато Янагисава бе паднал от власт и по този начин бе провалил и него. Сега й трябваше още един — последен и съкрушителен.
— Искаш ли да знаеш какво друго каза Озуно за теб?
— Какво ме интересува? — възкликна Кобори подразнен, но явно и нетърпелив да разбере. — Пести си дъха и може и да оцелееш още малко.
Сано си помисли, че колкото по-дълго задържа Кобори да говори, толкова по-добри са шансовете му за оцеляване.
— Озуно каза, че ти така и не си успял да овладееш докрай изкуството на дим мак, защото не си довършил обучението си.
За миг върху лицето на Кобори се изписа негодувание.
— Аз напуснах, след като бях научил от него всичко възможно. Дори го надминах. Той спомена ли ти, че се опита да ме убие, само че аз го победих?
— Каза, че никога няма да успееш да развиеш заложбите си — продължи Сано, добавяйки свои думи към това, което бе казал Озуно. — Можел си да станеш най-големият майстор по бойни изкуства на всички времена. Но си пропилял наученото, таланта си и живота си. Не си бил нищо повече от хилядите разбойници ронин.
— Аз съм най-големият майстор по бойни изкуства! Тази вечер го доказах. Утре той вече ще знае, че е сбъркал в преценката си за мен. Ще долови пушека от погребалните клади на всички, които съм убил тук — и без да може повече да удържи пристъпа на ярост, изкрещя: — Ще вдъхне и твоята пепел наред с тяхната!
Той се хвърли към Сано, умножавайки се в цяла армия, която го нападна. Но макар че се мяташе, дърпаше, въртеше и крещеше от болка, Сано усети, че Кобори е загубил самообладание. Оскърбленията, уязвили гордостта му, и страхът, че самотната му война наистина е обречена, го бяха завладели. Той удряше, без да го е грижа дали цели смъртоносни точки, изливайки върху Сано гнева си към Озуно. Дишането му сега звучеше по-скоро като ридания, отколкото като разгарящи се пламъци. Сано почувства, че желанието на Кобори е да го измъчва, а не просто да го убие. Той събра сили да изтърпи болката в очакване на благоприятния момент.
Кобори забави движенията си, сигурен, ако не в собственото си бъдеще, то поне в окончателната си победа над Сано. Сано нарочно падна досами ръба на покрива. Кобори се пресегна да го дръпне. Очите на Сано бяха така плувнали в кръв и пот, че не виждаше почти нищо. Воден от сляп инстинкт, той се пресегна рязко и сграбчи Кобори за китката. Пръстите му напипаха две вдлъбнатини в костта. Той стисна с всичка сила.
Изненадан, Кобори издиша отривисто. Макар и за момент, мускулите му се отпуснаха, тъй като хватката на Сано бе източила енергията му. Сано го дръпна към себе си. Стегна другата си ръка и заби пръсти под брадичката му. Стреснат, Кобори изкрещя от болка и се дръпна рязко назад. Свободната му ръка се вдигна, за да стовари смъртоносен удар в лицето на Сано. В същото време Сано се устреми напред в последно, отчаяно усилие. Челото му се заби високо вдясно в гърдите на Кобори.
Шокът от сблъсъка отекна в черепа му. В очите му избухна ослепителна бяла светлина, все едно всички звезди на небето изведнъж се бяха пръснали. Преди да разбере дали ударът на Кобори се е стоварил върху него, вселената потъна в мрак и безмълвие.
Рейко, Хирата, стражите и детективите се носеха през тъмната, подобна на лабиринт къща.
— Трябва да има някаква стълба към покрива — каза Фукида.
Пред него лейтенант Асукай извика:
— Насам!
Те се втурнаха по стъпалата. Маруме избута един капак на тавана. Мъжете се промъкнаха през тесния отвор и се изкатериха на покрива. Лейтенант Асукай издърпа Рейко горе. Вятърът я блъсна в лицето. На лунната светлина сламеният покрив изглеждаше като сивкав полегат пейзаж. Тя не долавяше звук — явно битката бе приключила. После различи очертанията на две тела, смазани и безжизнени, проснати едно до друго при островърхия край на покрива, сякаш запратени там от мощен пристъп на вятъра.
— Ето ги! — извика тя, сочейки.
Сърцето й се сви от страх. Едната фигура се размърда и после несигурно се изправи на крака. Застана над другата, просната неподвижно фигура. Рейко усети, че й призлява от ужас. Двама мъже се бяха сражавали в безпощадна битка. Единият бе победил и оцелял. Предполагаше кой.