— Не! — изкрещя тя.
Гласът й отекна над хълмовете. Победителят бавно се извърна към нея. Когато луната освети лицето му, Рейко събра сили да разпознае в него Кобори — убиеца, който бе погубил съпруга й. Но вместо него луната озари лицето на Сано. Беше тъй смазано, подуто и окървавено, че Рейко с мъка различи чертите му. Но беше Сано, оцелял и победил. Заля я такова неистово облекчение, че едва не загуби съзнание. Изстена и понечи да се хвърли към Сано, но той я спря с вдигната ръка.
— Не се приближавай повече. Кобори е жив.
Проснатата фигура се размърда. Маруме и Фукида се втурнаха към Кобори. Хванаха го и овързаха китките и глезените му с пояса му. Рейко се устреми към Сано. Хвърли се в обятията му и се разрида от радост.
— Мислех, че си мъртъв! — изплака тя. — Реших, че Призрака те е убил!
Сано прихна немощно, но тутакси се закашля болезнено.
— Трябва да ми имаш малко повече доверие.
Двамата се взряха в Кобори, овързан като отстрелян дивеч след лов. Лицето му не беше белязано от битката, но беше смъртнобледо и плувнало в пот. Дъхът му излизаше със свистене през стиснатите зъби. Съзнанието в тъмните му очи гаснеше като залята с вода жарава. Но той отправи поглед към Сано и чертите му се оживиха от злорадство.
— Ти се мислиш за победител — прошепна той. — Но аз те победих още преди началото на битката помежду ни. Помниш ли нощта, когато се промъкнах у вас? — гърдите му засвириха в беззвучен смях. — Докато спеше, аз те докоснах.
Сано и Рейко го гледаха безмълвни, твърде стъписани и ужасени, за да отронят и дума. В следващия миг Кобори склопи очи и издъхна.
34 глава
Слънцето се носеше по сивкавото на разсъмване небе подобно на капка кръв, плуваща в океан от живак. Звънът на храмовите камбани отекваше над хълмовете, събуждайки Едо. По моста Нихонбаши се точеше неспирен поток от отиващи на работа граждани и пътници, натоварени с вързопи и въоръжени с тояги. По бреговете на канала рибарите разтоварваха улова от лодките. С грачене над тях прелитаха чайки. През тълпите, нахлуващи в рибния пазар, се промъкваше вестопродавец.
— Призрака и неговата любовница са сразени! — викаше той. — Прочетете тук цялата вълнуваща история!
Клиенти жадно разграбваха изписаните листове; монетите сменяха ръцете на притежателите си. Близо до основата на моста на мястото, където екзекутираните престъпници се излагаха за назидание на гражданите, се беше събрало любопитно множество. Днес там имаше две отсечени глави, окачени на бесило. Едната беше на жена — дългите й черни коси се вееха на хладния влажен бриз. Другата беше с бръснатото теме и високия кок на самурай. Лицата им бяха сбръчкани, изкълвани от птиците и полуразложени от четиридневното излагане на природните стихии. Устата и очните им кухини зееха, а около тях бръмчаха мухи. Гноясалите червени дупки гъмжаха от червеи. Костите на носа, бузите и челото белееха оголени. Земята под тях бе потъмняла от засъхнала кръв. Единствено табелите, прикрепени на бесилото, указваха самоличността на престъпниците. За жената пишеше:
ЮГАО, УБИЙЦА. РАНЕНА ПРИ СЪПРОТИВА ПО ВРЕМЕ НА АРЕСТ. ОЦЕЛЯЛА И ВПОСЛЕДСТВИЕ ЕКЗЕКУТИРАНА.
За мъжа надписът гласеше:
КОБОРИ, НАЕМЕН УБИЕЦ, СРАЗЕН В ЖЕСТОКА БИТКА.
Около главите се бяха събрали рояк малки момчета, които се смееха и ги обсипваха с подигравки. Едно от тях хвърли камък и уцели мъжката глава, при което момчетата побягнаха и изчезнаха в тълпата.
В крепостта Едо сановници излизаха от главните порти пеша, на коне или в паланкини. Те се стичаха към административния район Хибия, заети с делата си, успокоени от съзнанието, че Призрака вече не дебне из града и те не са изложени на опасност повече от обичайното. Вятърът, метящ улиците, довяваше пепел от погребалните клади, напомняйки за войниците, загинали в битката срещу Кобори. Черният креп, окачен на портите на крепостта, изразяваше почитта към тяхната доблест.
В имението на дворцовия управител Масахиро стоеше в градината, облечен в бяло късо кимоно и панталонки. Босите му пръсти надничаха през тревата. В ножница на пояса му бе окачен малък дървен меч. Лицето му бе застинало в тържествена съсредоточеност. Внезапно той изкриви черти в свирепа гримаса. Извади меча, нададе мощен вик, хвърли се и нанесе удар срещу невидимия противник.
— Много добре — каза Сано, когато Масахиро отправи към него жаден за одобрение поглед. — Сега опитай това.
Облечен също в бели одежди, той издърпа собствения си дървен тренировъчен меч и показа серия от движения. Масахиро ги повтори, влагайки повече сила, отколкото грация, но Сано изпита гордост от първите стъпки на малкия си син в овладяването на бойните изкуства. Радваше се на цъфналите около езерото морави перуники, на упойващия аромат на жасмин, на свежата хладина на утрото и на долитащия от къщата глас на Рейко, която разговаряше с прислугата.