— Търся ви навсякъде. Вече бях решил, че сте напуснали града, и изведнъж най-неочаквано се озоваваме един срещу друг. Не е ли удивително?
— Понякога намираме каквото ни е нужно, когато изобщо не го търсим — отбеляза Озуно надменно. — А друг път се натъкваме на нежеланото, колкото и да се стараем да го избегнем.
Хирата бе твърде щастлив, за да го е грижа, че Озуно всъщност се бе крил от него.
— На някои от нас просто им върви повече, отколкото на други.
Озуно кимна недоволно.
— Чувам, че дворцовият управител Сано е заловил моя ученик отстъпник. Задължен съм му, че отърва този свят от Кобори.
— Той ви дължи огромна признателност за съвета — каза Хирата. — Бил му е от решаваща полза, за да победи Кобори.
— Радвам се, че съм успял да помогна — неизменната сприхавост на Озуно се посмекчи, макар и не с много.
— Помните ли какво ми казахте, когато се срещнахме предишния път? — попита Хирата. — Че ако се видим отново, ще станете мой учител.
Озуно посрещна думите му с гримаса.
— Да, вярно е, казах го. Макар че за осемдесет години живот би трябвало да знам как да си държа устата затворена.
— И ето ни сега заедно — рече Хирата и разтвори широко ръце, все едно искаше да прегърне свещеника, всичко наоколо и този благословен ден. — Това е знак, че съдбата е пожелала да ме обучите на мистичните бойни изкуства.
— А кой съм аз, че да оспорвам знак, пратен свише? — Озуно завъртя очи към небето. — Небесата май си правят шега с мен.
Сега, когато мечтите на Хирата изглеждаха тъй постижими, надеждата му вдъхна бодрост. Той зърна необятен източник на живителна сила, от която скоро щеше да може да черпи.
— Кога започваме заниманията?
— Не знаем колко ни остава на тази земя — рече Озуно. — Единственото сигурно, с което разполагаме, е настоящият миг. Започваме уроците ти веднага.
След като бе постигнал най-съкровеното си желание, Хирата вече не бързаше толкова да пристъпи към действие.
— За мен ще е по-добре да почнем след няколко дни. Сега трябва да си довърша работата. Когато приключа, можете да се преместите в имението ми в крепостта Едо и да…
Озуно разсече въздуха с ръка, прекъсвайки думите на Хирата.
— Сега ти си мой ученик. Аз съм твоят учител. Аз решавам кога и къде ще те обучавам. Тръгвай с мен, преди да съм променил решението си — и той прониза с поглед Хирата. — Или си променил своето?
Хирата усети някакво вътрешно разместване, сякаш космичните сили пренареждаха собствения му живот. Верността му към Сано и шогуна все още го ръководеше, но той се бе поставил под разпорежданията на Озуно. До този момент не бе мислил какви сблъсъци на интереси или физически и духовни предизвикателства могат да възникнат при влизането му в това тайно общество от избраници. При все това вече не можеше да се противопоставя на съдбата си, както и Озуно на своята.
Хирата викна към детективите, които се бяха спрели да го изчакат:
— Продължете без мен.
После се обърна към Озуно, който го изгледа с пестеливо одобрение, все едно бе преминал първата проверка, но на косъм.
— Готов съм. Да вървим.
По една от широките улици в крепостта Едо, вървяща между два реда кедрови дървета, бавно се движеше шествие от самураи. Всички бяха пременени в пищни церемониални доспехи. В обърнатите си с дланите нагоре ръце всеки от участниците носеше голяма кутия, увита в бяла хартия. Шествието се оглавяваше от самия шогун. Вдясно от него пристъпваше владетелят Мацудайра, а вляво — дворцовият управител Сано. Пред тях се движеше колона от десет шинтоистки свещеници в бели роби и с черни шапки. Някои носеха запалени факли, други — барабани и звънчета. Процесията навлезе в широко празно пространство, изсечено наскоро в декоративния лес на крепостта и посипано с бял чакъл. По затуленото небе се носеха облаци, а утринта бе сумрачна и хладна като привечер. Земята потръпваше от слаби трусове. Шествието се движеше по застлана с широки каменни плочи пътека към новото светилище, построено по специална заръка на шогуна.
По време на възстановяването си Сано бе чувал удари на брадва ден и нощ, докато множество дървари сечаха дърветата. Сега той съзря светилището в памет на загиналите в битката с Кобори. Представляваше дървена постройка, чийто извит покрив заслоняваше стъпалата, водещи към него от повдигната каменна площадка. Решетка закриваше входа към малкото помещение, където можеха да обитават духовете на умрелите, щом бъдеха призовани. Отстрани имаше каменни фенери, а отпред — ниска маса с поднос с чашки за тамян, прикрепени върху метална съдина. Постройката не беше голяма, но изкусно гравираните конзоли и пищната украса показваха, че не са били пестени нито труд, нито средства. Вероятно мнозина занаятчии бяха работили без почивка, за да завършат светилището за днешния ден, който дворцовите астролози бяха пресметнали като най-подходящото време за настоящото поклонение.