— Почитаеми дворцов управителю. Радвам се да те видя на крака.
— И аз се радвам да ви видя — все още на власт, добави наум.
През четирите дни, в които Сано не се бе явявал в двореца, владетелят Мацудайра явно бе успял да укрепи положението си. Сега той повдигна вежди и кимна доволен, прочел мислите на Сано. Изглеждаше по-спокоен и сигурен, след като управлението му вече не бе застрашено от зловещия убиец.
— Някои проблеми създават значително по-малко грижи, отколкото преди няколко дни — той хвърли поглед към старейшините Като и Ихара, които стояха с неколцина свои поддръжници. Те го изгледаха с неприязън. — Ако на някои хора им се прииска да ме атакуват, ще трябва да го направят лично, вместо да разчитат на Кобори. Освен това спечелих няколко нови съюзници, докато те загубиха сериозни позиции, защото ти успя да го отстраниш. Добра работа, Сано сан.
Сано се поклони в израз на признателност за похвалата, макар че я намираше за неуместна. Седемдесет и четирима войници бяха мъртви, той самият за малко не бе загубил живота си, а единственото, което вълнуваше владетеля Мацудайра, бе, че унищожаването на Призрака бе укрепило режима му.
— Само че не ставай твърде самодоволен — побърза да го предупреди владетелят Мацудайра. — Все още има куп възможности да направиш погрешна стъпка. И също толкова хора, които изгарят от нетърпение да заемат мястото ти, ако го сториш.
Преди да се отдалечи, погледът му насочи вниманието на Сано в отсрещния край на двора около светилището. Там полицейският началник Хошина стоеше в края на множество, което се бе скупчило около шогуна. Гняв изкриви чертите му, когато пое към Сано. Преди да успее да стигне до него, Сано бе заобиколен от висши длъжностни лица, които го поздравяваха, интересуваха се за здравето му и го поздравяваха със завръщането му в свитата на шогуна. Някои от тях бяха служители, които Хошина бе смятал за свои поддръжници в домогванията си за власт. Сано чувстваше колко ревностни са в старанието си да му засвидетелстват доброто си отношение заради угризения, че го бяха отбягвали, докато положението му бе застрашено, виждаше колко се притесняват, че той може да им отмъсти за предателството. Очевидно кампанията на Хошина срещу него бе приключила безславно.
Хошина си проби път през тълпата. Спря до Сано само колкото да измърмори:
— Този път печелиш ти. Но тепърва има да видиш — и се отдалечи наперено.
Сано почувства, че светът възстановява своето познато крехко равновесие. Земята под краката му тръпнеше. Той си представи пукнатини, които се разклоняваха някъде дълбоко в недрата й и плъзваха към и дома му, където Рейко му се струваше тревожна и далечна. Тя не му бе споделила тревогите си, явно защото не бе искала да го натоварва по време на възстановяването му, но той знаеше, че е разстроена заради обрата в разследването й. Сано почувства внезапна остра нужда да поговори с нея, преди вихърът на задълженията да го погълне.
— Извинете ме — каза на служителите и даде знак на детективите Маруме И Фукида, които му проправиха път към портата.
Буреносни облаци се скупчваха над боровете и засенчваха малко гробище в района на храма „Зоджо“. Редици от каменни колони бележеха гробовете, окичени с портретите на покойниците и приношения от и цветя и храна. Наоколо бе пусто, само пред едно голо парче земя стояха неколцина души. Рейко, лейтенант Асукай и останалите й стражи наблюдаваха как един работник копаеше нов гроб. Лопатата му обръщаше пръстта, тъмна и влажна от дъждовния сезон, който бе настъпил по-рано тази година. Свежата миризма на земя и борове не беше в състояние да утеши мъката, налегнала Рейко.
В далечината проехтя гръмотевица. Гробокопачът свърши своята работа. Рейко стана и вдигна черна керамична урна, която бе оставена до гроба. Вътре бе пепелта на Тама. Тя внимателно спусна урната в дупката, после коленичи, сведе глава и прошепна молитва за духа на момичето.
— Дано се преродиш в по-добър живот от този, който напусна.
Придружителите й чакаха безмълвни и мрачни. Рейко прошепна в гроба:
— Съжалявам, прости ми!
После се изправи и гробокопачът запълни дупката, стъпка пръстта и си тръгна. Лейтенант Асукай положи каменния означител на гроба с името на Тама. Рейко постави пред него приношенията, които бе донесла — оризова питка, стъкленица саке и букет цветя. Над гробището ливна дъжд. Лейтенант Асукай разтвори чадър над главата на Рейко и й го подаде. Но тя се бавеше, нямаше сили да си тръгне. Не бе очаквала, че ще скърби тъй дълбоко за някого, когото бе познавала толкова отскоро. Колко странно, че смъртта на един почти непознат човек може да промени живота на друг.