— Да — отвърна той рязко. — Благодаря ви.
Изпитваше смазващо унижение, че не бе успял да се защити… нито да залови бандата, както би трябвало да стори. Иноуе и Арай протегнаха ръце, за да му помогнат да се изправи, но той ги подмина и стана, олюлявайки се. Не смееше да погледне хората си в очите, да не би да види в тях съжаление. Прибра меча си в ножницата и се качи на седлото.
— Да тръгваме. Предстои ни работа — после добави: — Не споменавайте за случилото се пред дворцовия управител Сано.
След като поеха отново, Хирата се запита как щеше да се справи с това разследване, както и с остатъка от живота си.
6 глава
— Как мина с Югао? — попита дъщеря си съдия Уеда.
Двамата седяха в личния му кабинет — убежище, чиито стени бяха заети с рафтове и шкафове, пълни със съдебни протоколи. Една прислужница им поднесе чай и бързо напусна.
— Трябва да призная, че не беше особено отзивчива — каза Рейко печално и попи лице с платнената салфетка.
Макар че бе измила слюнката на Югао, продължаваше да чувства влажната й лепкавост по кожата си, сякаш хинин я бе осквернила завинаги.
— Всъщност направи каквото можа, за да ме накара да мисля за нея най-лошото и да ме обезсърчи по отношение на всякакви действия, които биха могли да я спасят.
Рейко предложи на баща си смекчена версия на разговора си с Югао. Каза му, че задържаната се бе държала грубо с нея, но без да повтаря оскърбленията. Не спомена и как я бе заплюла. Изпитваше огорчение, че не бе успяла да овладее положението, макар че недоумяваше какво по-различно би могла да стори. А и не искаше баща й да се засяга заради нея и да наказва Югао. Въпреки поведението й Рейко продължаваше да я съжалява, тъй като по всяка вероятност Югао бе преживяла големи унижения като низвергната от обществото независимо дали бе убийца или не. Дори и една хинин заслужаваше справедливост.
— Засега ще върна Югао в затвора. Какво ти е впечатлението от характера й? — попита съдия Уеда между глътките горещ чай.
— Твърде неприятна и злонравна жена — отвърна Рейко.
— Смяташ ли, че е способна на убийство?
Рейко се замисли и отвърна:
— Да, но не бих разчитала особено на лично мнение, основаващо се на една-единствена кратка среща. Трябва да проуча още обстоятелства, преди да определя истината за Югао. И тъй като тя няма да ми помогне, ще ми се наложи да потърся другаде.
Сега, след като собственият й гняв се бе поуталожил, чувството й за чест я задължаваше да остави настрана емоциите и да проведе изчерпателно и справедливо разследване. А тя бе твърде горда, за да се провали.
— Много добре — съдия Уеда хвърли поглед към прозореца. Слънцето, избледняващо с настъпващия здрач, грееше със златиста светлина през хартиените прегради. Той остави чаената купичка и се изправи. — Трябва да се връщам в съдебната зала. За днес ми предстоят още три дела.
— А аз трябва да се прибирам — Рейко също стана.
Пътуването през града по тъмно бе още по-опасно от обикновено. През нощта размирниците мародерстваха и благоразумните граждани си стояха вкъщи. Рейко се запита кога ли щеше да види Сано, и се надяваше, че той няма да закъснее твърде много, защото нямаше търпение да му разкаже за новото си разследване.
— Може би утре ще открия доказателства, че някой друг е убил родителите и сестра й — каза тя.
В този момент обаче трябваше да признае, че нямаше нищо против да докаже, че Югао е толкова виновна, колкото самата тя твърдеше.
Макар че по време на работата в полицията служебните задължения често го отвеждаха в затвора Едо, от известно време насам на Хирата не му се бе налагало да го посещава. Сега, щом наближи това мрачно място, придружаван от детективите си, установи липсата на каквито и да било подобрения. Подобната на укрепление постройка се издигаше над канал, който вонеше на помийна яма. Мътната повърхност на водата вяло отразяваше оранжевите лъчи на залязващото слънце. Високите каменни зидове все така бяха покрити със слой мъх. Същите навъсени стражи надничаха от наблюдателните кули. Същата атмосфера на безнадеждност обгръщаше островърхите покриви вътре. Хирата и хората му прекараха колата с тялото на Еджима по моста до защитената с железен обков порта. Около нея горяха фенери, а в стражницата на пост стояха двама пазачи.
— Трябва да се срещнем с доктор Ито в моргата — каза им Хирата.
Те незабавно отвориха портата. Хирата знаеше, че Сано им плаща щедро възнаграждение, за да пускат посетители при доктор Ито, да си затварят очите за работата им в моргата и да си мълчат. Той поведе хората си през двора, покрай запуснатите бараки за охраната и мрачната административна сграда, ограждащи самия затвор. Знаеше къде се намираше моргата, но никога не бе влизал вътре. Повечето хора я избягваха от страх пред физическо и духовно омърсяване. Озоваха се в малък двор, ограден с бамбукова ограда, в който се намираше ниска постройка с олющени гипсови стени и опърпан сламен покрив. Слязоха от конете и Хирата надникна през един от защитените с решетки прозорци.