— Вярвам, че ще разрешиш този случай така, че да остана доволен — заяви владетелят Мацудайра.
Тонът му подчертаваше приятелството им, но в същото време криеше намек за жестоки последствия, които щяха да сполетят Сано при евентуален провал.
Старейшините се поклониха на дворцовия управител. Вежливостта им издаваше страха им, че той ще ги обвини в престъпление; враждебността в очите им говореше, че това нямаше да е последният път, в който му се противопоставят, докато се намира в съюз с владетеля Мацудайра.
— Няма да е зле да не забравяш как си стигнал дотук — заяви Като.
Сано бе назначен за дворцов управител, защото независимият му дух го бе превърнал в единствения човек, по отношение на когото владетелят Мацудайра и останалите от фракцията на Янагисава можеха да постигнат съгласие. Сега старейшината му напомняше, че те бяха съдействали за неговото издигане и със същия успех можеха да го свалят от власт, ако им създадеше неприятности.
На вратата се появи Йоритомо.
— Идваш ли с нас? — попита го Ихара.
— Ще се видим по-късно — отвърна Йоритомо и спря зад Сано.
Лицата на старейшините помръкнаха неодобрително.
— Не забравяй кои са истинските ти приятели — рече предупредително Ихара.
Старейшините си тръгнаха засегнати. Сано и Йоритомо поеха заедно надолу по коридора. Хирата и детективите ги последваха на известно разстояние. Сано каза:
— Дължа ти благодарност, че ме подкрепи пред шогуна.
Изразената от Сано признателност накара Йоритомо да се изчерви от удоволствие.
— След всичко, което сторихте за мен, това бе най-малкото, с което можех да ви се отплатя — каза той.
Изглеждаше тъй щастлив, тъй жаден за одобрение, че Сано изрече с неудобство онова, което бе длъжен да каже:
— Но не биваше да се намесваш. Не можеш да си позволиш да засягаш Като или Ихара заради мен. Беше неразумно. Никога повече не го прави.
— Моля, простете ми. Предполагам, че не съм помислил — Йоритомо сведе глава, покрусен от упрека на Сано. — Исках само да ви помогна.
— Не е твой дълг да ми помагаш — заяви Сано благо, но категорично. — И стой далеч от политиката. Тя може да бъде смъртно опасна!
Каква ирония — преди време бащата бе правил всичко възможно, за да го унищожи, а сега синът рискуваше собствената си безопасност, за да го защити!
— Да… разбирам какво имате предвид.
Покорният тон на Йоритомо говореше, че бе доловил намека за изпратения му в изгнание баща. Сано знаеше, че макар и да обожаваше и да тъгуваше силно за своя баща, Йоритомо не бе сляп за грешките му. Щом спряха при вратата, която водеше вън от двореца, младежът се взря в Сано със сериозно изражение.
— Но ако някога имате нужда да сторя нещо за вас… — очите му сияеха с любов и благоговение пред героя, чувство, което бе прехвърлил от своя отсъстващ баща върху Сано. — Само ми кажете.
Предаността му смути Сано и в същото време го трогна. Единственото, което бе направил, за да я спечели, бе, че от време на време прекарваше по малко време, бъбрейки с младежа на питие или по време на разходка из крепостта. Но никой друг не му бе оказвал такова внимание, без да очаква нищо в замяна.
— Е, да се надяваме, че няма да ми се наложи.
Йоритомо се върна на празненството на шогуна. Сано и свитата му поеха по тъмните криволичещи проходи на крепостта Едо към собственото му имение. Нямаше търпение да разкаже на Рейко за своя нов случай. Изпита остра носталгия по времето, когато двамата заедно бяха провеждали разследвания. Този път нямаше да е както някога. Всичко вече бе съвсем различно.
8 глава
— Гледай, мамо, гледай! Масахиро подскачаше по коридора в онази част на голямото имение на дворцовия управител, която бе отредена за жилище на семейството му. На мястото, където тупваха малките му крачета, подът изскърцваше силно. Рейко вървеше след него и потръпваше от резкия шум. Едно от любимите занимания на сина й бе да си играе със славеевия под, предназначен да издава предупредителни звуци в случай на поява на нежелан посетител. Когато се бяха преместили в доскорошната резиденция на Янагисава, Рейко и Сано бяха установили, че цялата площ на жилището е осеяна с такива отрязъци. Скоро Масахиро запомни всички места, които издаваха пронизителното скърцане.
— Виж, мамо! — извика той.
Когато се върнаха по същия път, подът вече не скърцаше.
— Браво. Но вече е време за лягане.
Горда, че синът й бе запомнил и местата, където човек можеше да мине безшумно, Рейко се усмихна. Според нея той бе много умен за възрастта си, тъй като още нямаше и три години. Докато го слагаше да спи, след като се изкъпаха заедно, Сано се прибра и отиде при тях.