Над Сано се надвеси един пратеник от крепостта Едо.
— Извинете, почитаеми дворцов управителю — рече той, — но шогунът желае да ви види в двореца незабавно.
На всичко отгоре Сано бе длъжен да бъде на разположение на шогуна ден и нощ. Основният му дълг бе да поддържа доброто настроение на своя господар. Нямаше право да отказва да се яви пред него, колкото и незначителна в крайна сметка да се оказваше причината.
Той излезе от кабинета си — съпровождаха го васалите му Маруме и Фукида. Докато работеше като сосакан сама на шогуна, двамата бяха от неговия детективски отряд, а сега му служеха като телохранители и помощници. Бързо прекосиха преддверието, където чиновниците, които очакваха среща с дворцовия управител, се засуетиха около него, умолявайки го за миг внимание. Сано поднесе извиненията си и мислено се откъсна от работата, която трябваше да свърши, докато Маруме и Фукида го охраняваха, проправяйки му път.
В двореца Сано и придружителите му поеха покрай разположените до стените стражи към вътрешността на дългото помещение за аудиенции. Шогунът седеше на подиума в срещуположния край. Носеше типичната за ранга му черна цилиндрична шапка и пищна роба от копринен брокат, чиито зелени и златисти оттенъци бяха в хармония с пейзажа на фреската зад гърба му. На долното ниво владетелят Мацудайра бе коленичил на почетното място вдясно от шогуна. Също на колене, Сано зае своето обичайно място вляво от шогуна, а хората му коленичиха до него. Докато се покланяха на началниците си, Сано си помисли колко си приличаха по външност двамата братовчеди и в същото време колко различни бяха.
И двамата притежаваха аристократичните черти на клана Токугава, но докато при шогуна те бяха някак залинели и мекушави, при владетеля Мацудайра се подсилваха от крепко здраве и дързък дух. И двамата бяха петдесетгодишни и подобни на ръст, но заради приведената си стойка шогунът изглеждаше по-възрастен и дребен. Макар и с по-голямо тегло от своя братовчед, владетелят Мацудайра седеше гордо изправен. Носеше роба в убити цветове, но въпреки това присъствието му в залата бе господстващо.
— Помолих за тази среща, за да съобщя лоши вести — заяви владетелят Мацудайра.
Държеше се така, все едно властта принадлежеше на братовчед му и той му се подчиняваше, но в тази своя роля успяваше да заблуди единствено шогуна. Макар че понастоящем контролираше правителството, Мацудайра все още всячески се стараеше да угажда на своя братовчед, защото в противен случай щяха да го сторят други и да го изместят, вследствие на което можеше да изгуби влиянието си върху шогуна.
— Еджима Сензаемон е мъртъв.
Изненадан от това, което чу, Сано бе обзет от тревога. Върху лицето на шогуна се изписаха смущение и объркване.
— Кой? — гласът му потрепери от неизменния страх да не изглежда глупав.
— Еджима Сензаемон — повтори владетелят Мацудайра.
— А-а — шогунът сбърчи чело, по-скоро слисан от споменатото име. — Аз познавам ли го?
— Разбира се — възкликна владетелят Мацудайра, едва скривайки раздразнението си от мудния ум на братовчед си.
Сано имаше чувството, че почти долавя мисълта му за това, как той, Мацудайра, а не Токугава Цунайоши би трябвало да бъде удостоен с рожденото право да стои начело на режима.
— Еджима беше началникът на мецуке — поясни Сано тихо.
Мецуке наемаше шпиони, които да събират информация из цяла Япония, с цел да се следи за възможни смутители на реда и да се охранява властта на режима. Еджима бе назначен от владетеля Мацудайра, който се бе отървал от предшественика му — съюзник на доскорошния дворцов управител Янагисава.
— Тъй ли? — учуди се шогунът. — Че кога е приел поста?
— Преди около шест месеца — отвърна Сано.
Шогунът въздъхна шумно и изнурено.
— Напоследък… ъ-ъ… в правителството се появяват толкова нови хора, че вече ми се губят — чертите му се изкривиха от раздразнение. — Щеше да ми е по-лесно, ако постовете се заемаха от едни и същи служители. Не разбирам защо да не е възможно.
Никой не предложи обяснение. Шогунът не знаеше за войната между Мацудайра и дворцовия управител Янагисава, нито за победата на своя братовчед и за последвалата чистка; никой не го бе уведомил и тъй като рядко напускаше двореца, не бе видял почти нищо от ставащото около него. Знаеше, че Янагисава е в изгнание, но не беше наясно точно защо. Нито владетелят Мацудайра, нито Янагисава бяха пожелали той да научи, че се домогват до контрол над режима, да не би да ги осъди на смърт за държавна измяна. А сега владетелят Мацудайра държеше шогунът да остане в неведение, че братовчед му е иззел властта и всъщност управлява Япония. Никой не смееше да наруши забраната му това да бъде съобщено на шогуна. Конспирация, забулена в мълчание, обгръщаше замъка Едо.