— Кога го видя? — попита Рейко развълнувана, защото бе открила нов заподозрян, и то с проявена склонност към насилие.
— Не съм — отвърна обущарят, — само чух гласа му. Двамата с Таруя се караха. Беше точно след залез-слънце.
— А кога си тръгна?
— Скоро след това виковете престанаха. Най-вероятно си е тръгнал тогава.
Рейко изпита остро разочарование, тъй като времето на посещението не съвпадаше с престъплението. При все това не беше изключено надзирателят да се е върнал по-късно, за да си уреди сметките с Таруя.
— Къде мога да го открия? — попита Рейко.
— Там, където рано или късно отива всеки, появил се на това място — изражението на Канай говореше, че търпението му към нея почва да се изчерпа, но той каза: — Елате, ще ви заведа.
Те възобновиха изнурителната си обиколка из селището. Рейко разпитваше обитателите на копторите и хората, които срещаха, но напразно. Придружителите й изглеждаха отегчени и мрачни. Отнякъде изникна продавач на вода. Върху раменете си носеше прът, на който бяха окачени две кофи. Рейко копнееше да пийне, но не можеше да понесе да поеме и глътка от това скверно място. Попи потното си лице с ръкав и присви очи към високото слънце, което грееше ярко през стелещия се дим. На фона на небето се издигаше дървената конструкция на противопожарна наблюдателна кула. На платформа под камбаната, която висеше от върха й, стоеше някакво момче. Рейко се провикна към него:
— Извинявай, ти беше ли на дежурство в нощта на убийството на семейство Таруя?
Момчето погледна надолу към нея и кимна.
— Можеш ли да слезеш за момент да поговорим?
Той се спусна чевръсто по стълбата, ловък като маймуна. Беше към дванайсетгодишен, с нежно лице и изпъкнали скули. Рейко го помоли да й опише какво е видял в онази нощ.
— Първо чух писъци — каза той. — И после видях как Ихей изскочи от къщата и избяга.
— Кой е Ихей? — попита Рейко с интерес, който я бе посъживил.
— Живее до реката — отвърна момчето. — Преди посещаваше Умеко.
— В предишния си живот е бил крадец — поясни Канай. — Сега е уличен чистач.
Рейко вдигна поглед към кулата, преценявайки наум разстоянието от нея до къщата на Югао. Опита се да си представи как изглежда селището през нощта.
— А ти как го позна? — попита тя. — Не беше ли тъмно?
— Имаше светкавици. А и Ихей ходи ето така — той се изгърби и взе да тътри крака.
Рейко не знаеше дали да се радва, или да съжалява, че вече разполага с двама нови заподозрени, които се бяха появили на местопрестъплението. Благодари на момчето, което се поклони и хукна покрай охраната й. Канай извика:
— Чакай малко! — изтича след него и го сграбчи за яката. — Върни я!
Момчето с неохота извади от джоба си кожена кесия. Беше от ония, в които мъжете носеха пари, лекарства, религиозни предмети или други дребни ценности.
— Ей, тази е моята! — възкликна капитан Асукай, опипвайки празното място, където доскоро кесията бе висяла на пояса му. Пресегна се и я грабна от ръката на момчето.
— Човек трябва много да внимава, когато е около него, около родителите му и около братята и сестрите му — каза Канай. — Те всички са страшни джебчии — пусна момчето и го цапна отзад. — Дръж се прилично, че иначе ще ти лепна още една година към всичките ти присъди.
Скоро Рейко и придружителите й стигнаха целта си — чайна, която се помещаваше в голяма колиба със сламен покрив и дъсчени стени на брега на реката. Входната и задната врата бяха отворени, за да може бризът да освежава клиентите, разположили се върху повдигнатия под. Собственикът сервираше алкохол в груби керамични кани. Чайната, изглежда, беше средище на социалния живот за низвергнатите. Надолу по реката имаше лодки, в които се помещаваха публични домове и чайни за обикновените граждани; към махалите на срещуположния бряг водеха мостове. Отговорникът подвикна към един от клиентите:
— Какво правиш тук толкова рано, надзирателю? Да не би да са закрили затвора на Едо или пък тайно си крадеш почивка?
— И така да е, теб какво те засяга? — попита в отговор главният надзирател.
Беше нисък и мускулест, прехвърлил четирийсетте главата му бе обръсната и вързана с мърлява лента от бял памучен плат. Имаше надвиснали черни вежди и четинести бакенбарди. Кожата на лицето му бе грапава, цялата на дупки, разширени пори и стари белези. Ръцете му бяха покрити с татуировки. Без да обръща внимание на грубостта му, отговорникът каза:
— Тази дама е дъщеря на съдия Уеда, който й е заръчал да разследва убийството на Таруя и семейството му. Тя иска да говори с теб.