— Какво да правим?
— Искам да разговарям със собственика на това място — викна Рейко в отговор. — Разбери кой е, и го намери.
Другите стражи останаха край Рейко, за да я бранят от околната сган, а Асукай се промъкна през тълпата и размени няколко думи със стоящия най-близо търговец. Той му отвърна нещо и посочи нататък по закрития проход. Рейко погледна в указаната посока. Към нея тичаше млада жена. Нозете й бяха боси, а очите й излъчваха див страх. Загърната в евтина памучна роба, тя трескаво я притискаше до тялото си, а дългите й коси се вееха зад гърба й. Дишаше тежко в отчаяни усилия да си пробие път през множеството. Преследваха я двама самураи. Зад тях се влачеше дребен тантурест мъж на средна възраст.
— Не я оставяйте да се измъкне, идиоти такива! — изкрещя той.
Лейтенант Асукай се върна при Рейко и съобщи:
— Този дебелак е собственикът. Казва се Мицутани.
Рейко и стражите й се включиха в преследването. Тълпата им препречваше пътя, а изненадани от суматохата посетители възкликваха стреснати. Рейко и хората й се промъкваха с усилие по криволичещи пасажи, следвайки собственика по петите. Точно когато жената стигна до една врата, двамата самураи я сграбчиха. Тя изпищя. Мицутани дръпна робата й, която се разтвори и откри сочните й гърди и обръснатия венерин хълм. Той измъкна една платнена кесия изпод робата на жената, след което я зашлеви през лицето.
— Как смееш да ми крадеш парите, малка уличнице? — изкрещя той. — Хубаво я подредете, та да й е за урок!
Самураите започнаха да я удрят. Тя пищеше, плачеше и размахваше ръце, напразно опитвайки да се предпази, а в това време зрителите крещяха насърчително и се смееха. Рейко нареди на стражите си:
— Спрете ги!
Хората й пристъпиха напред и хванаха двамата самураи, които явно бяха ронин, наети да вършат мръсната работа на панаира.
— Достатъчно! — отсече лейтенант Асукай. Той и другарите му отделиха самураите от жената. — Оставете я на мира!
Тя побърза да излезе през вратата, хлипайки. Мицутани възкликна яростно:
— Ей, какво правите? Кои сте вие, та си позволявате да ми се месите в работата?
Рейко мислено го оприличи на костенурка — имаше къс врат и подобен на клюн нос, а очите му гледаха със студения стъклен поглед на влечуго. Той се обърна към своите ронин.
— Изхвърлете ги от тук!
Наемниците извадиха мечове. Рейко се ужаси, че неволно бе предизвикала поредната обезпокоителна и опасна сцена. Лейтенант Асукай побърза да отговори:
— Хора сме на съдия Уеда.
Обзетият от яростно възмущение собственик изведнъж се стъписа, осъзнавайки, че стои пред служители на закона.
— А-а, добре, в такъв случай…
Той махна с ръка към двамата ронин. Те прибраха мечовете си в ножниците, а той побърза да се защити:
— Тази танцьорка задържаше бакшишите на клиентите, вместо да ми ги дава. Не мога да позволя подчинените ми да ме мамят безнаказано, нали така?
— Остави това — каза Асукай. — Съдията е пратил тук дъщеря си по работа — и посочвайки Рейко, добави: — Тя желае да разговаря с вас.
Собственикът се обърна към нея и студените му очи премигаха недоумяващо. Той каза:
— Откога дъщерята на съдията работи за него?
— От този момент — отвърна лейтенантът.
Рейко му бе благодарна за подкрепата, макар че й се щеше да има собствен авторитет.
— Познаваше ли Таруя? — попита тя.
На лицето на собственика на панаира се изписа обида, че една жена го разпитва тъй безцеремонно. Лейтенант Асукай добави:
— Каквото и да те пита, по-добре отговаряй, ако не искаш съдията да разпореди инспекция на панаира ти.
Очевидно стреснат от заплахата, Мицутани се предаде.
— Таруя бе мой съдружник.
— Значи панаирът е бил ваша обща собственост? — попита Рейко.
— Да. Преди осемнайсет години започнахме с един павилион. И го превърнахме ето в какво — и той обхвана с горд жест своето обширно, огласяно от глъчка притежание.
— А сега вече целият е твой — каза Рейко замислена и в същото време заинтригувана. — И как стана така?
— Таруя се забърка в неприятности. Спял с дъщеря си. Някой го издал на полицията. Понижиха го в хинин и му забраниха да се занимава с търговия, тъй че аз останах едноличен собственик.
Рейко хвърли поглед към търговците, събиращи пари от клиентите, които се тълпяха пред павилионите. Наказанието на Таруя се бе оказало печелившо за някогашния му ортак.
— Ти изкупи ли дела на Таруя?
— Не. Бяхме се споразумели още преди да пратят Таруя в селището на хинин. Аз трябваше да му пращам пари всеки месец и да ръководя нещата тук, докато му изтече присъдата. После, като се върнеше, двамата щяхме пак да си бъдем съдружници.