И Рейко с неохота описа как низвергнатите ги бяха нападнали. Сано си даде сметка, че тя се бе страхувала да му съобщи за станалото. Обзе го безпокойство, тъй като тя не бе успяла да проведе разследването си така незабелязано, както му се искаше.
— Съжалявам — каза тя разкаяна. — Моля те да ми простиш.
— Вината не е твоя — отвърна Сано искрено. — Повече ме тревожи твоята безопасност, отколкото собственото ми положение. По-добре повече не ходи в селището на хинин. Сториш ли го, следващия път отговорникът може и да не ти се притече на помощ в критичния момент.
Рейко кимна в знак на съгласие.
— Мисля, че научих там колкото бе възможно — тя се поколеба за миг и после си призна: — Ходих и на панаира — някогашна собственост на бащата на Югао.
Когато му описа какво бе установила, Сано с още по-голяма тревога осъзна, че разследването й се бе придвижило не само извън границите на обитаваното от хинин селище, но и нагоре по социалната стълбица. Можеха ли още дълго да запазят действията й в тайна? При все това нямаше право да я вини за действия, които и той самият би предприел на нейно място.
— Сега, след като разполагаш с нови заподозрени, както и с улики срещу Югао, каква ще бъде следващата ти стъпка?
— Разбрах, че през цялата нощ на убийствата бившият съдружник на баща й и двамата наети от него ронин са играли на карти. Това може да ги поставя извън подозрение, но не със сигурност. Не успях да намеря Тама — приятелката на Югао. Но преди да пробвам отново, смятам пак да се видя с Югао. Може би, когато разбере какво съм научила, ще бъде достатъчно стъписана, за да ми каже истината.
Може би това щеше да бъде краят на разследването й.
— Успех в разкриването на истинския убиец, който и да се окаже той.
Рейко се усмихна успокоена, че съпругът й не се разгневи.
— А ти как смяташ да действаш оттук нататък?
— Възнамерявам да пробвам нова теория. Досега проучвах живота на жертвите в дирене на заподозрени, които биха могли да владеят дим мак. Ами ако жертвите не са познавали своя убиец? Възможно е да е бил непознат, когото са срещнали на улицата. Ако е така, името му няма как да фигурира в списъка на уговорените срещи. Би могъл да бъде някой далеч извън крепостта Едо и административния район.
— Трябва да се проследи всяко тяхно действие и да се установи самоличността на всички, които са ги доближавали достатъчно, за да осъществят смъртоносното докосване. Това е огромна работа, но ако в най-скоро време не ни споходи щастливият шанс, май ще е по-добре да се захващаме здраво. И ще насоча издирването си към бойци, владеещи дим мак.
Масахиро дотича при Рейко и я дръпна за ръката.
— Гладен, иска ям!
— Ще вечеряш ли с нас? — попита съпруга си Рейко.
Сано трудно можеше да отдели толкова време, но пък отдавна не се беше хранил със семейството си.
— Да, но после имам работа в кабинета си.
Трябваше да установи какво се бе случило в негово отсъствие, и да се погрижи за неотложните проблеми. Освен това очакваше владетелят Мацудайра да го повика, за да изслуша доклада му за хода на разследването. Натовареността му бе нараснала стократно в сравнение с началото. Случаят с убийствата го бе подмладил, но енергията му почваше да се изчерпва.
Щом тримата влязоха в къщата, Сано се огледа. Звездите на черното небе примигваха ярки като светулки над покривите. Нощта скриваше от погледа му двореца на хълма. Всичко бе потънало в покой, но той имаше чувството, че долавя биене на бойни барабани. Нежният аромат на цветята внезапно се смеси с мирис на барут.
— Поне няма ново убийство — каза той.
С напредването на нощта луната се уголеми и увисна над Едо бяла, кръгла и сияйна. Нощни постове охраняваха складовете, а войници на коне патрулираха по бързо опразващите се улици. Зад прозорците на къщите пламъчетата на лампите примигваха и изчезваха, сякаш угасени от преминал през града внезапен полъх. При портите към всяка махала стояха стражи; от време на време сгъстяващата се тишина се огласяше от воя на бездомни кучета. Градът потъваше в сън. Мракът обгръщаше все по-плътно хълмовете и оризовите ниви в околността.
Но районът около храма Асакуса нагоре по реката сияеше от светлина. От стрехите на храмовите постройки, светилища и закрити сергии на тържището висяха цветни фенери. Множество поклонници се събираха да честват Санджа Мацури — фестивала, с който се ознаменуваше основаването на храма преди хиляда години. Хората се стичаха в главната сграда, за да отправят молитви за добра реколта, докато навън мъже изпълняваха древни свещени танци. Старейшините на селата от околността минаваха тържествено през шумните опиянени тълпи, изпълващи просторния двор. Мъже бутаха коли с натоварени върху тях огромни барабани и гонгове, които биеха, пораждайки оглушителна врява от гръмовен бумтеж и дрънчене. Свещеници крачеха пред преносими миниатюрни светилища, всяко от които окичено със звънящи пиринчени камбанки, позлатени украшения, морави копринени шнурове и увенчано със златен феникс. Всяко светилище бе закрепено върху дебели дървени прътове, поставени на рамене от стотина младежи, чието оскъдно облекло се изчерпваше с препаска и лента на главата. Носачите припяваха с високи дрезгави гласове, пристъпвайки бавно под тежкия си товар. Голата им плът лъщеше от пот. След тях вървяха тълпи от поклонници, които прииждаха от всички посоки. Стиснали в ръце дървени купи, наоколо кръжаха просяци и молеха богаташите за милостиня, които, развълнувани от празничната атмосфера, проявяваха необичайна щедрост.