Сано имаше тревожното предчувствие, че ако не действат бързо, убиецът ще нанесе нов удар.
— Маруме, Фукида и аз ще се заемем с издирването на майстори по бойни изкуства. Знам едно място, което е добро начало.
Сано и детективите минаха през портите, без да слизат от конете, и навлязоха в една махала на границата на търговския район Нихонбаши. Пазачът ги поздрави по име. Районът бе населен със семейства със самурайско потекло, но загубили своето положение в обществото поради война или други нещастия, те бяха станали част от простолюдието и се бяха захванали с някаква търговия. Сано вървеше начело, следвайки познатия път по един мост над канал, чиито брегове бяха обрасли с кичести върби. Всеки път, когато дойдеше тук, му се струваше, че е пропътувал огромно разстояние. По улицата със скромни дюкяни, къщи и сергии за храна хората се усмихваха и му се покланяха. Подобни почести на това място го караха да се чувства като измамник. Някои от възрастните хора тук навремето го бяха гълчали за бели. Той подмина група малки момчета, които играеха и се заливаха от смях. Наистина ли бяха минали трийсет години, откакто бе един от тях?
Той слезе от коня на тясна странична уличка. Задните дворове на дюкяните и жилищата на собствениците бяха разделени от дървени огради. Близката порта се отвори и от нея излязоха две жени с кошове в ръце. Едната бе прехвърлила петдесетте, сивокоса и облечена в семпло пепеляво кимоно; другата бе възрастна, с вече побелели коси. Сано се отправи към тях, а хората му останаха да го чакат по-надолу по улицата.
— Здравей, майко — каза той.
Сивокосата жена вдигна поглед изненадана.
— Ичиро! — възкликна тя и набразденото й от бръчки лице се озари от ласкава усмивка.
Сано поздрави прислужницата на майка си и нейна приятелка, която работеше за семейството му още отпреди раждането му.
— Здравей, Хана сан.
Двете току-що бяха излезли от дома, в който Сано бе живял като дете. Баща му бе станал ронин, когато преди четирийсет години третият шогун от клана Токугава бе конфискувал земите на неговия господар владетеля Ки, принуждавайки клана Сано и останалите васали да се грижат сами за прехраната си. Преди смъртта си шест години по-рано баща му се бе обърнал към близък на семейството, бе поискал услуга и бе успял да осигури за своя единствен син поста полицейски командир. Впоследствие поредица от изключителни събития бяха издигнали Сано до настоящото му положение.
— Радвам се да те видя — каза майка му. — Не си идвал у дома повече от два месеца.
— Знам — отвърна Сано с чувство за вина, тъй като бе пренебрегнал дълга си към нея.
Когато бе станал сосакан сама на шогуна след кратка служба в полицията, се бе преместил в крепостта Едо и бе взел майка си със себе си. Но промяната я бе разстроила до такава степен, че той се бе оказал принуден да я върне в къщата, където бе прекарала почти целия си живот. Сега тя си живееше тук доволна с щедрата издръжка, която той й осигуряваше.
— Как са моят внук и почитаемата ми снаха?
Майка му обожаваше Масахиро, а Рейко изпитваше към нея страхопочитание и това я притесняваше. След като Сано й отвърна, че са добре, тя каза:
— Двете с Хана тъкмо отивахме на пазара, но можем да го сторим и по-късно. Влез да хапнеш нещо.
— Благодаря ти, но не мога да остана.
Тя забеляза хората му, които го чакаха на конете си малко по-надолу.
— А-а, зает си. Не бива да те задържам.
Те се разделиха и Сано се отправи към ъгъла. Там се намираше семейната школа по бойни изкуства, която се помещаваше в дълга ниска дървена постройка с кафяв керемиден покрив и обезопасени с решетки прозорци. Също както много други ронин бащата на Сано бе останал на улицата без занаят и единствените умения, които владееше, бяха по бойни изкуства. Той бе основал школата и бе успял да осигури оскъдна прехрана за себе си и за семейството си. Докато Сано бе малък, школата нямаше нужния престиж и привличаше само самураи с ниско обществено положение. Но днес той виждаше да се стичат към портите й момчета и млади мъже, носещи гербовете на Токугава и едни от най-великите кланове на даймио. Неговото име, високият му пост и фактът, че бе усвоил собствените си, вече признати умения именно тук, бяха издигнали чувствително репутацията на школата. Сега тя бе една от най-добрите в Едо.
Сано влезе в школата. В помещението за тренировки облечени в широки памучни панталони и къси кимона ученици играеха спаринг един срещу друг. Насред шумотевицата от тракащи дървени мечове, тропащи нозе и бойни викове инструктори даваха отривисти наставления. Сенсей15 Аоки Коемон избърза към Сано да го посрещне.