— Не! — отсече Югао.
— Искаш да кажеш, че обвинението му към баща ти не е фалшиво? Че баща ти действително е извършил кръвосмешение?
Югао заяви с гневна омраза:
— Искам да кажа, че можеш да си вземеш уговорката и да си я тикнеш в сладкото си задниче! Писна ми от теб! А колкото до мен, аз приключих с разговора.
И тя тръсна ръце в скута си, стисна уста и се втренчи в стената. В отчаянието си Рейко изрече единствената друга теория, която й се струваше смислена:
— Значи поемаш вината заради друг? И се опитваш да защитиш този човек, който и да е той?
Югао остана безмълвна, упорито стиснала устни. Рейко чакаше. Времето минаваше. Ъгълът и яркостта на слънчевите лъчи, струящи през прозореца, се промениха, по коридорите отвън идваха и си отиваха хора. Но Югао изглеждаше готова да чака, докато и двете умрат от старост и скелетите им се разпаднат на прах. Накрая Рейко въздъхна.
— Печелиш — рече тя. — Но аз ще науча истината, искаш или не, ако не от теб, от някой друг.
Югао посрещна думите й с презрително изражение, все едно Рейко се опитваше да я измами.
— Вече може ли да се върна в затвора?
— Засега, докато издиря старата ти приятелка Тама.
— Тама ли? — повтори троснато Югао, но в гласа й се прокрадна тревога.
Тя обърна глава към Рейко. Щом погледите им се срещнаха, Рейко видя как предизвикателството в позата на Югао се стапя.
— Да. Помниш Тама, нали? Какво мислиш, че може да ми каже за теб?
И бездруго бледа от престоя си в затвора, Югао пребледня още повече, когато изсъска през зъби:
— Стой далеч от Тама!
— Защо не искаш да говоря с нея?
— Просто я остави на мира! — кресна Югао.
— Страх ли те е от онова, което може да ми каже?
— Престани да ме тормозиш!
Югао се изправи на крака с усилие и се запрепъва през стаята. Стигна до вратата и заблъска по нея с окованите си ръце:
— Пуснете ме! — след което се разкрещя и избълва грозни ругатни.
Вратата се отвори. На прага стоеше съдия Уеда, съпроводен от двама пазачи. Изражението му бе сурово и неодобрително.
— Осъди ме на смърт! — изрече умолително Югао. — Накарай я да ме остави на мира!
Без да й обръща внимание, съдия Уеда каза на пазачите:
— Пазете я, докато поговоря с дъщеря си.
Той даде знак с поглед на Рейко да го последва. Двамата излязоха в малък двор, ограден от складове, чиито дебели хоросанови стени и метални покриви и врати предпазваха от пожар ценна документация. Стените и настилката бяха изсветлели от слънцето. Рейко чуваше писъците на Югао в постройката.
— Да смятам ли, че днес Югао не е по-сговорчива от предишния път? — попита съдия Уеда.
— Да — отвърна Рейко.
— Ти реши ли дали е виновна?
Рейко се замисли, опирайки се на цялото си скрито познание, после каза:
— Понякога правилният отговор е и най-очевидният. Смятам, че Югао наистина е убила семейството си.
— Щом мислиш така, това стига — каза съдия Уеда. — Имам доверие в преценката ти, а и тя потвърждава моята собствена. Освен това се постарахме най-съвестно да открием истината за Югао.
— Но все още не разбирам защо го е сторила.
— Може да е невменяема.
Рейко поклати глава.
— Тя определено се държи като такава, но мисля, че си е съвсем нормална. Смятам, че има някакви скрити основания за поведението си. Само ако можех да разбера какви са!
— Законът не изисква мотивът за едно престъпление да е изяснен, преди обвиненият да бъде осъден — напомни й съдия Уеда.
— Зная — каза Рейко, — но може би вече съм на път да открия какво е тласнало Югао към подобно крайно действие. Тя много се разстрои, когато й споменах Тама — приятелката й от детството. Интересно ми е да науча какво знае Тама, което Югао не иска да стигне до мен. Подозирам, че има някаква връзка с убийствата.
— Ти още ли не си говорила с тази Тама? — когато Рейко му описа безплодните си усилия да открие приятелката на Югао, съдия Уеда доби тревожно изражение. — Не мога повече да забавям присъдата. Трима души са заклани по най-брутален начин, а Югао изглежда безспорният извършител. Докато не я осъдя на смърт, аз пренебрегвам дълга си да въздавам справедливост и с право заслужавам порицание. Бих добавил, че не е честно при наличие на хиляда престъпници да се прави изключение за един, особено при положение, че тя дори не го оценява.
Рейко кимна — не можеше да оспорва гледната точка на баща си. Но някакво вътрешно чувство за незавършеност не й даваше мира. Не искаше да прекратява разследването си, дори и да заявеше категоричната си убеденост във вината на Югао. Търсеше аргументи, с които да подкрепи необходимостта да продължат.