— И пълномощникът по пътищата ли е имал случайна среща със странстващ свещеник преди смъртта си?
— Не, но се е видял с другиго в някакъв лихварски дюкян. Един от стражите е бил охрана пред магазина и е видял някакъв водопродавец да се навърта наоколо, докато Сасамура е бил вътре. Това само по себе си не би било необичайно, само дето пазачът е забелязал, че ведрата му за вода са били празни. Предположил е, че непознатият е предрешен бандит, който е дебнел да ограби някой от взелите заем клиенти. И го е прогонил.
— Не е изключено това да е бил убиецът, маскиран като водопродавец и свещеник, и да е следял Еджима и Сасамура, за да избере най-подходящия момент да ги премахне — каза Сано замислено. — Което означава, че тези „случайни“ срещи всъщност са били преднамерени.
— Мисля, че са били с цел нападение — обади се Хирата. — За жалост пазачът не можа да ни опише водопродавеца, само каза, че по нищо не се различавал от всички други като него.
— Искам да знам къде е бил капитан Накай, когато Еджима е отишъл в дюкяна за тамян, а Сасамура е посетил онзи лихвар — каза Сано. — Между другото разполагаме с евентуална нова следа — и той разказа на Хирата за свещеник Озуно.
По каменната настилка зад тях се разнесе бърз тропот на конски копита и нечий глас извика:
— Почитаеми дворцов управителю!
Сано и съпровождащите спряха и се обърнаха. Видяха, че към тях се приближават двама конници. Единият беше от стражите на крепостта Едо, а другият — юноша самурай, облечен в черно атлазено кимоно на зелени върбови клонки и сребристи вълни, все едно пременен за някакъв празник. Двамата спряха конете си и се поклониха на Сано. Стражът каза:
— Моля да ни извините за намесата, но това е Дайкичи — паж на полковник Ибе от армията. Той ви носи важно съобщение.
Пажът изрече припряно на един дъх:
— Идвам във връзка със заповедта ви при случай на каквато и да било внезапна смърт да ви докладваме лично.
— Нима има следваща? — попита Сано и двамата с Хирата си размениха тревожни погледи.
— Да — гласът на момчето трепна и ясните му младежки очи плувнаха в сълзи. — Господарят ми умря току-що.
Сано изтръпна.
— Къде?
— В Йошивара.
Прословутият квартал на удоволствията се намираше в северните покрайнини на града. Много мъже, тръгнали към Йошивара — единственото място в Едо, където проституцията бе официално разрешена, пътуваха дотам с ферибот по река Сумида, но Сано, Хирата и детективите поеха на коне, избирайки по-краткия път по сушата. Отвъд Дигата на Япония — дългия, вървящ върху насипа път, по който яздеха, се простираха залетите с вода оризови ниви, потънали в тучна зеленина. В тях газеха селяни, скубеха плевели и ловяха с мрежи змиорки. В обраслия с върби канал Саня, където в придошлите от пролетните дъждове води важно стърчаха чапли, цъфтяха перуники и лилии. В прозрачното тюркоазно небе с присмехулен грак се рееха чайки. Но Сано мислено отбеляза, че дори тази пасторална картина носеше отпечатъка на непримиримите политически борби.
Отряди въоръжени войници съпровождаха яздещите самураи държавни служители. Пътуващите в паланкини търговци бяха охранявани от наети за целта ронин. Докато минаваше покрай чайните, разположени от двете страни на пътя към портите на Йошивара, Сано забеляза около тях да се навъртат войници с герба на владетеля Мацудайра, наблюдавайки за избягали бунтовници. Йошивара бе център на изискана мода, разточителни забавления и великолепие, но Сано знаеше, че мястото не е застраховано и срещу прояви на насилие. Преди две зими той бе разследвал там убийство; преди шест години бе предотвратил опит за покушение. Сега кварталът се оказваше сцена на нова насилствена смърт.
Той и другарите му оставиха конете си в една конюшня до рова около Йошивара и прекосиха моста. Цивилна охрана ги въведе през червената порта с керемиден покрив във високия зид, издигнат срещу евентуални бягства на куртизанките. Вътре поеха покрай заведенията за развлечение, разположени от двете страни на главната улица „Наканочо“. От изпълнените с мъже чайни току се разнасяше гръмък смях; въздухът трептеше, наситен с мелодичните звуци на шамисен. Наоколо се разхождаха клиенти и оглеждаха жените, които седяха на показ зад препречените с решетки прозорци на всеки публичен дом, с изключение на един — „Мицуба“. Той бе разположен в най-отдалечения край на улицата, който не се ползваше с добро име, и обслужваше клиенти, търсещи жени на по-ниска цена или за по-груби забавления от тези, които се предлагаха в останалите заведения. Тук според пажа бе умрял полковник Ибе. Прозорците бяха покрити с бамбукови щори. Постройката бе обгърната от погребална пустота.