— Убеден съм.
Дори и в този момент Сано чувстваше смъртоносното намерение на нападателя като отрова в кръвта си. Молеше се споменът да е единственото, което се убиецът бе оставил у него.
— Това означава ли, че е някой от управлението?
— Може би. Което би обяснило как се е промъкнал в крепостта.
— Защо вървиш толкова бързо? — попита Рейко, когато двамата подминаха припряно прислужниците, които сновяха по коридорите.
Сано влетя в спалнята.
— Запали всички фенери! — нареди й той.
— Защо? Какво има? — попита тя, явно озадачена.
— Поне веднъж в живота си направи каквото ти казвам, без да се разправяш! — избухна той.
Рейко зяпна слисана, но се подчини. Фенерите изпълниха стаята с гореща димяща светлина. Сано отвори трескаво шкафа, измъкна едно огледало и се взря в напрегнатото си, сякаш обсебено от зла сила лице. После остави огледалото и се съблече гол. Протегна ръце и взе да ги върти, оглеждайки до най-малката подробност кожата си от раменете до върховете на пръстите. По същия начин провери тялото, краката и стъпалата си.
— Но какво правиш?
Сано се обърна с гръб към нея и попита рязко:
— Виждаш ли някакъв белег по мен?
— Белег ли? — тя прокара ръце по него. — Не — отвърна, още по-озадачена.
Естествено, че бе твърде скоро — издайническата синина не можеше да се появи толкова бързо. Щом се обърна отново към Рейко, видя в очите й ужас. Тя се бе досетила и стъписана притисна ръка до гърлото си.
— Милостиви Небеса! — прошепна съпругата му. — Той докосна ли те?
Двамата се взряха един в друг, парализирани от страх, че той ще е шестата жертва на дим мак.
— Не знам — отвърна Сано, — но мисля, че успя. Според мен това ме събуди.
— Не! — Рейко стисна ръцете на Сано, отчаяно съпротивявайки се на подобна възможност. — Сигурно грешиш. Не чувстваш нещо да е станало вътре в теб, нали?
Сано поклати глава.
— Само че според мен и останалите не са усетили нищо. Не са подозирали нищо лошо, докато…
В съзнанието му отново изникна картината, как нападателят се навежда над него, докато той спи в леглото, и крадешком протяга ръка. Цялото му тяло изтръпна от усещането за фаталното докосване. Това въображение ли беше или действителност?
Останала без дъх, в трескаво отчаяние, Рейко възкликна:
— Незабавно ще повикам лекар!
— Няма смисъл. Ако ми е приложил смъртоносното докосване, злото е сторено. Никакво лечение не може да ме спаси.
В очите на Рейко заблестяха сълзи.
— Сега какво ще правим?
Сано бе изумен от това, че съдбата можеше така внезапно да се обърне фатално. Ако убиецът наистина го бе докоснал, той щеше да е обречен още преди владетелят Мацудайра да го накаже за неуспеха му да залови престъпника или Хошина да му нанесе съкрушителния удар. Мисълта, че му остават броени мигове живот, че ще остави обичната си съпруга и син, го ужаси. Не беше в състояние да предложи на Рейко кой знае какво успокоение.
— На този етап нищо — отвърна той. — Просто трябва да изчакаме два дни и да видим какво ще се случи.
22 глава
Гъста утринна мъгла забулваше Едо, заличавайки границата между земя и небе. Невидими лодки плаваха по реки и канали. Гласовете на хората, прекосяващи мостовете, бяха брънки в нанизите от звуци, прехвърлящи водната повърхност.
В бедняшкия квартал, досами зидовете на затвора Едо, четири карета бяха превърнати в развалини. Струи пушек продължаваха да се вият над изгорелите дървени греди, почернелите паднали керемиди и купчините пепел там, където доскоро се намираха множество къщи. Неутешими обитатели ровеха из отломките, опитвайки се да спасят поне част от имуществото си. Но отвъд развалините самият затвор се издигаше цял и невредим. По моста и през портите му се точеше върволица от затворници, освободени в началото на пожара предишния ден. Те се завръщаха доброволно, за да излежат присъдите си или да изчакат делото си в съда. Двама надзиратели, застанали редом с пазачите при портала, брояха пристигащите и ги отмятаха по списък.
След като и последният затворник влезе, единият надзирател каза:
— Странно. Обикновено се връщат всички. Този път един липсва.
Рейко се взираше през прозорчето на паланкина си, който я отнасяше извън крепостта Едо, но нито гледката отвън, нито звуците стигаха до съзнанието й. Страхът, че съпругът й е обречен на смърт, бе обсебил мислите й като зловещо присъствие, изключвайки света около нея. Сподавеното ридание в гърлото й с всеки изминал миг ставаше все по-неудържимо. Мисълта да изгуби Сано или да живее без него бе отвъд поносимото.