— Защо? Какво се е случило?
— Пратеникът, който току-що беше тук, ми донесе обезпокоителни новини. Вчера в близост до затвора Едо е избухнал пожар. Затворниците са били освободени. Тази сутрин всички са се върнали, с изключение на Югао.
Рейко така се слиса, че почти забрави собствения си проблем.
— Югао е изчезнала?
Съдия Уеда кимна.
— Възползвала се е от пожара и е избягала.
Ужасена, Рейко се отпусна на колене. Югао имаше склонност към насилие и се държеше като невменяема. Спокойно можеше да убие отново.
— Предполагам, не бива да се изненадвам, че Югао е избягала. Цяло чудо е, че не бягат всички затворници, когато ги пускат заради някой пожар.
— Предполагам, че е така. Повечето от осъдените на смърт са толкова покрусени, че приемат съдбата си с примирение. И знаят, че ако все пак избягат, ще бъдат преследвани и изтезавани. Освен това всички затворници са наясно, че не могат да се върнат там, откъдето са дошли; чиновниците по места или информаторите на полицията ще докладват за тях. Дребните престъпници биха предпочели да изтърпят наказанието си. Животът във вечно бягство е тежък. Бегълците са принудени да прибегнат до просия или проституция, иначе са обречени на гладна смърт.
— Вината е моя — каза Рейко. — Ако не бях тъй твърдо решена да разбера защо Югао е убила семейството си… ако не настоявах толкова за отсрочка, за да установя причината… тя щеше да бъде екзекутирана преди пожара.
— Не се обвинявай — каза съдия Уеда. — Решението да се заемеш с разследването на убийствата беше мое и никой от нас не би могъл да предвиди пожара. Ако се върнем назад, аз просто трябваше да приема самопризнанията на Югао и незабавно да я осъдя на смърт. Отговорността за бягството й е моя.
При все това Рейко изпитваше мъчително чувство за вина.
— Какво ще правим сега?
— Пратил съм нареждане до полицията за издирването й.
— Но как могат да открият човек сред милион жители на града? — възкликна Рейко, обзета от отчаяние. — В Едо има толкова места, където може да се укрие един беглец. А и в полицията са тъй заети да преследват бунтовници, че едва ли ще положат особено старание да намерят Югао.
— Така е, но какво друго може да се направи?
Рейко стана.
— Аз лично ще се заема с издирването на Югао.
Върху лицето на съдия Уеда се изписа съчувствие, но и съмнение.
— За теб това ще е още по-трудно, отколкото за полицията. Те поне разполагат с достатъчно служители, цивилни помощници и отговорници по места, които могат да пратят по дирите на Югао, докато ти си сама жена.
— Да — съгласи се Рейко, — но така поне ще правя нещо, а няма просто да чакам да я заловят. А хората, които са я виждали, може да се окажат по-склонни да разговарят с мен, отколкото с полицията.
— Ако настояваш да се включиш в издирването, желая ти успех — каза съдия Уеда. — Трябва да призная, че откриеш ли Югао, ще ми окажеш ценна помощ. Фактът, че една убийца е на свобода, защото аз съм забавил екзекуцията й, е черно петно в досието ми. Ако не бъде заловена, мога да загубя поста си.
Рейко не желаеше да навреди на Сано… особено сега, когато бе заплашен собственият му живот, нито пък искаше изборът й да повлияе на брака им. При все това не можеше да остави баща си да страда, както и да позволи една убийца да избегне наказанието. Интуицията й подсказваше, че сега по-важно от всякога бе да разбере какъв бе мотивът за престъплението на Югао. А и самото издирване щеше да я отвлече от страха й, че Сано ще умре.
— Ще я намеря, татко — каза Рейко. — Обещавам.
Първата спирка на Сано бе в административния квартал на крепостта Едо. Заедно с детективите Маруме и Фукида той слезе от коня си пред портата на Хирата, където пазачите ги поздравиха. Мъглата бе потискаща, а улиците — странно пусти, ако не се смятаха няколкото слуги и патрулиращите войници. Щом прекосиха двора и влязоха в къщата, където бе живял преди време, Сано почувства внезапна носталгия, която го прониза тъй силно, че изпита физическа болка.
Спомни си времената, когато се бе прибирал у дома на това място изтощен, обезсърчен и обзет от страх за живота и честта си. Бе издържал всичко, поддържан от физическата сила на тялото си. Дори когато бе раняван, никога не бе губил увереността си, че ще се възстанови. Бе приемал доброто си здраве за даденост и нито за миг не бе допускал, че може да умре, макар че често му се бе налагало да поглежда смъртта в очите. Тези отминали времена му се струваха като идилия. Сега го бе обсебила смъртта. Представяше си експлозията в главата си при спукването на някой кръвоносен съд, виждаше живота си угаснал като духнат пламък на свещ. Ако убиецът наистина го бе докоснал, цялата му мъдрост, политическата власт и богатството нямаше да бъдат в състояние да го спасят. Сано потисна порива си да хукне с всички сили в напразен опит да избегне смъртоносната сила, вкарана в собственото му тяло. Трябваше да насочи всичките си усилия в това да залови убиеца. Беше длъжен да спаси следващите жертви, дори и наистина да бе белязан със знака на смъртта.