Пламъкът освети мършаво лице, втренчило в тях очи, изпълнени с ужас. Беше на мъж, който бе облечен в тъмни дрехи и лежеше свит на една страна. Той поемаше въздух, хъхрейки, и го изпускаше със стенание. В треперещата си ръка стискаше меч, който немощно размаха към тях.
— Хвърли оръжието! — заповяда Сано. Той и хората му насочиха мечове към затворника. — Излизай!
Затворникът се сгърчи в конвулсия; тялото му потрепери, а крайниците му се разтресоха. Той затвори очи, стисна зъби и изстена в агония.
— Какво ти има? — попита Фукида.
Затворникът не отговори. Пристъпът отмина, тялото му се отпусна и мечът падна от ръката му. Той лежеше и дишаше тежко.
— Сигурно е болен — каза Сано. — Не мисля, че представлява някаква опасност за нас. Извадете го от там.
Маруме и Фукида се пресегнаха предпазливо към затворника и го вдигнаха. Той изкрещя:
— Не! Не ме пипайте! Боли!
Той беше невероятно измършавял, целият само сбръчкана кожа и кости. Десният му крак бе превързан от пръстите до коляното, а светлата памучна превръзка бе цялата в петна от кръв и гной. Сано предположи, че противната смрад на гнилоч и агонията на затворника се дължаха на скритата отдолу рана. Детективите стовариха затворника на леглото и той остана да лежи там безпомощен и ридаещ.
— Да не би това да е Призрака? — попита Хирата със съмнение в гласа.
Сано не можеше да повярва, че този инвалид бе убиецът, подложил на такъв терор новия режим. Клекна до леглото, приближи лампата и го огледа по-внимателно. Мръсни и рошави, косите на непознатия отзад и отстрани бяха дълги, но темето му бе покрито с къса четина, което означаваше, че преди време е било обръснато — явно беше самурай. Фукида вдигна меча, който бе извадил от дупката. Беше скъпа и изкусна изработка, дръжката му бе увита с черна копринена нишка и украсена със златни инкрустации — безспорен белег за висок ранг.
— Кой си ти? — попита го Сано.
Очите на затворника — хлътнали, обкръжени от тъмни сенки и мокри от сълзи на болка — блеснаха враждебно към Сано.
— Аз знам ти кой си — прошепна той между хъхрене и стенания. — Дворцовият управител Сано, вярното куче на владетеля Мацудайра. Хайде, убий ме! Нищо няма да ти кажа!
„Поне заяви принадлежността си към вражеския лагер“, помисли си Сано. В този момент затворникът бе връхлетян от нова конвулсия. Той изкрещя:
— Помогнете! Спрете това! Моля ви!
Хирата клекна до Сано. Той показа на затворника полиран в черно фиал19.
— Това е опиум. Той ще уталожи болката ти. Отговори на въпросите на дворцовия управител Сано и ще ти го дам.
Затворникът се втренчи във фиала с неистов копнеж. Спазъмът отмина и по бледата му кожа изби пот. Той кимна немощно.
— Кой си ти? — повтори Сано.
— Ивакура Санджуро.
Това име фигурираше в списъка на генерал Исогай.
— Той е от елитната част на Янагисава — каза Сано на хората си, след което попита Ивакура: — Как те раниха?
— Бях прострелян — изстена самураят — по време на последната ни атака срещу войските на владетеля Мацудайра.
Раната бе гноясала, отравяйки кръвта му, заключи Сано. Сега имаше треска, която причиняваше конвулсии, немощ и смърт.
— Кога се случи това?
— През третия месец на тази година. Значи преди един месец.
— Откога си зле?
— Не помня — Ивакура потръпна и изстена. — Струва ми се, цяла вечност.
Сано погледна Хирата и заяви:
— Той не е Призрака.
— Вече е бил твърде слаб, за да издебне и да убие началника Еджима или полковник Ибе — съгласи се Хирата. — И със сигурност снощи не е бил способен да ви нападне в собственото ви имение и да избяга.
Макар и обзет от разочарование, Сано си даде сметка, че все пак плененият можеше да му бъде от някаква полза. Той попита Ивакура за местонахождението на останалите войници от специалния отряд на Янагисава, като ги назоваваше по име. Ивакура отвърна, че единият бил мъртъв, а четирима други потърсили убежище в провинциите предишната зима и оттогава той нямал връзка с тях.