Уилям Фокнър
Дим
Анселм Холънд се засели в Джеферсън преди много години. Откъде дойде — никой не знаеше. Но тогава беше млад и притежаваше доста способности или най-малкото представителен вид, защото само подир три години се ожени за единствената дъщеря на човек, собственик на две хиляди акра най-плодородна земя в околията, и се настани да живее в къщата на тъста си, където две години по-късно съпругата му роди двама синове-близнаци, след още пет тъстът почина и остави в ръцете на Холънд цялото имение, което се водеше на името на жена му. Ала още преди това ние в Джеферсън го бяхме чували да говори на всеослушание за „моята земя, моята реколта“ и тия от нас, чиито бащи и деди са отрасли тук, измерваха пришълеца с хладни погледи, в които се таеше подозрението, че имат насреща си един безсърдечен и (както се потвърждаваше от разказите на прислугата му и хората имали вземане-даване с него) груб човек. От внимание към съпругата и уважение към тъста ние се отнасяхме към него ако не с почит, поне учтиво. Тъй че щом и жена му умря — близнаците бяха още невръстни деца, — ние бяхме твърдо убедени, че той е скъсил нейния живот с присъщото за всеки недодялан чуждоземец грубо и жестоко отношение. Години по-късно, когато синовете му навършиха пълнолетие и един след друг напуснаха завинаги бащиния дом, ние не останахме изненадани. И никой от нас не изпита капка съжаление, когато преди шест месеца го намериха мъртъв, със заклещен крак в стремето на ездитния си кон и с тежки рани по тялото, очевидно получени, додето конят го е извличал през някаква ограда (по хълбоците и гърба на животното можеха да се видят следи от ударите, които той му бе нанесъл в един от пристъпите си на бяс) — от неговата смърт не се натъжи никой, защото малко преди това той бе извършил нещо, което за хората от нашия град, за нашето време и мислене представляваше непростимо светотатство. В деня на кончината му се разбра, че неотдавна той разкопавал гробовете в семейното гробище, където почиваха роднините на неговата съпруга, както и самата тя от тридесет години насам. Обезумелият, бесен от омраза старец бе погребан сред гробовете, опитал се да оскверни, и в надлежен срок завещанието му бе предложено за легализиране. Съдържанието му не предизвика удивление. Изобщо не се изненадахме, като разбрахме, че дори от гроба той бе нанесъл окончателен удар на единствените, които в този момент би могъл да оскърби и нарани — продължителите на собствената му кръв и плът.
Когато баща им умря, близнаците бяха четирийсетгодишни. За по-малкия, Анселм младши, се говореше, че бил любимец на майката — може би защото той приличаше повече на баща си. Както и да е, но още веднага след нейната смърт, докато момчетата бяха почти деца, ние чувахме за разправиите между стария Анс и младия Анс, при които Върджиниъс, другият близнак, се опитвал да ги помирява, заради което бил хулен и от баща си, и от брат си; такъв беше Върджиниъс, особен. И младият Анс беше чешит — преди да навърши пълнолетие, избяга от къщи и не се върна цели десет години. После, като се прибра — двамата братя вече бяха големи, — Анселм поиска от баща си да раздели земята, на която, както разбрахме, старият Анс бе само попечител, и той, младият Анс, да получи своя дял. Старият Анс отказа ожесточено. Без съмнение искането е било отправено не по-малко грубо и ожесточено, тъй като двамата си приличаха твърде много. Научихме също, че колкото и странно да звучи, Върджиниъс взел страната на баща си. Поне така чухме и това сигурно бе вярно, защото земята остана непокътната, и ние узнахме как в разгара на един чудовищен дори за тях двамата скандал — сцена с такъв заряд, че даже прислугата напуснала къщата и прекарала нощта навън — младият Анс си тръгнал, като взел със себе си само чифт мулета, лична собственост; и от този ден до смъртта на стария, дори след като и Върджиниъс бе принуден да напусне родния дом, Анселм не размени дума нито с брата, нито с бащата. За разлика от предишния път сега той остана да живее в околията. Просто се оттегли в хълмовете (Откъдето може да наблюдава какво правят старецът и Върджиниъс — изразяваха гласно някои от нас онова, което всички мислеха) и през следващите петнайсет години живя усамотен като отшелник в една двустайна колиба с пръстен под, приготовлявайки сам храната си без да слиза в града с двете си мулета повече от четири пъти годишно. Веднъж бе арестуван и обвинен в незаконно варене на уиски. Не се защити, отказа да пледира изобщо, след което му наложиха глоба хем заради провинението, хем заради неуважение към съда, а сетне се разбесня точно като баща си, когато Върджиниъс предложи да плати глобата. Опита се да нападне брат си в съдебната зала и по собствено настояване отиде в затвора, откъдето след осем месеца го освободиха за добро поведение и той се върна в колибата си — мрачен, мълчалив човек с остри черти, отбягван и от съседи, и от непознати.