— Анс, ти пушиш ли? — попита Стивънс.
— Не — отвърна Анс.
— И ти не пушиш, нали, Върдж?
— Не — каза Върджиниъс. — Никой в къщи не е пушил — нито баща ми, нито ние с брат ми. Предполагам, че ни е по наследство.
— Значи, фамилна черта — уточни Стивънс. — Има ли я и в рода на майка ви? А, Гранби, какво ще кажеш, ти си неин роднина…
Братовчедът вдигна очи към Стивънс, задържа погледа си за по-малко от миг. Макар и неподвижен, той сякаш се гърчеше в спретнатия си, евтин костюм.
— Не, сър. Никога не съм привиквал.
— Може би защото си проповедник — забеляза Стивънс.
Братовчедът не отговори. Само отново вдигна към Стивънс кроткото си, отчайващо смутено лице. — Аз пък винаги съм пушил — продължи Стивънс. — Пуща от четиринайсетгодишна възраст, когато окончателно преодолях гаденето от тютюна. Много време мина оттогава, достатъчно много, за да стана придирчив към тютюна. И повечето пушачи вред по света са такива, въпреки мнението на психолозите и стандартния тютюн. А може би само цигарите са стандартни. Или може би те са еднакви само за непосветения, за непушача. Защото съм забелязал, че непушачите са склонни прибързано да подценяват качествата на тютюна, така както всички ние гледаме през пръсти на неща, които не употребяваме и не познаваме, понеже човек винаги се води от предразсъдък и предубеждение. Да вземем например продавача на цигари — да предположим, че самият той не пуши, но всеки ден вижда как не един купувач още пред тезгяха разкъсва бандерола на пакета и пали. Попитайте го дали всичкият тютюн мирише еднакво, дали не може да различи отделните видове по аромата. А може би пък формата и цветът на пакета влияят, защото дори психолозите засега не са в състояние да ни кажат точно къде прекъсва зрителното възприятие и започва обонянието, нито къде прекъсва чуването и започва виждането. Всеки юрист може да потвърди това.
Председателят отново го прекъсна. Слушахме, затаили дъх, но според мен всеки от нас съзнаваше, че целта е не само да се смути и обърка убиецът, но също и съдебните заседатели.
— Трябваше да извършиш всичките тези разследвания, преди да ни събереш тук — възрази председателят. — Дори това да е някакво свидетелство, какво би помогнало то, без убиецът да бъде задържан? Догадите са достатъчни…
— Добре — отвърна Стивънс. — Оставете ме да направя още няколко догадки и ако тогава решите, че не съм постигнал напредък, кажете, за да изоставя моя начин на обяснение и да продължа по вашия. Очаквам отначало това да ви се стори злоупотреба дори с догадката. Ала намерихме съдията Дюкънфийлд мъртъв, застрелян между очите тук, на този стол, зад това бюро. Това вече не е догадка, нали? А чичо Джоб е седял през целия ден на обичайното си място и всеки, който е искал да влезе в тази стая (освен ако не е слезнал по задното стълбище от съдебната зала и не се е прехвърлил през прозореца), би трябвало да мине на няколко крачки от него. Както знаем, за седемнайсет години никой не е минавал незабелязано край чичо Джоб. Това също не е догадка.
— Добре, тогава какво е твоето предположение? Стивънс продължи да говори за тютюна, за пушенето:
— Миналата седмица се отбих в дрогерията на Уест да купя малко тютюн и той ми каза, че познавал един човек, който също бил придирчив към тютюна. Заедно с пакета от моята марка тютюн той извади от шкафа кутия цигари и ми я подаде. Беше прашна и избеляла, изглежда, я имаше от отдавна — обясни, че преди години някакъв барабанист му оставил две такива. „Пушил ли си от тях?“ — попита ме. „Не — отвърнах. — Трябва да са градски цигари.“ После ми разказа как същия ден продал другата кутия. Стоял зад тезгяха и четял вестник, но с едно око наглеждал магазина, защото помощникът му бил отишъл на обяд. Все пак нито чул, нито видял кога човекът влязъл в магазина, забелязал го едва когато оня застанал пред тезгяха току над главата му — толкова близо, че Уест подскочил. Човекът бил дребен, в градски дрехи, поискал марка цигари, за която Уест не бил и чувал. „Нямам от тези“ — отвърнал той. — „Не ми докарват.“ „Защо не ви докарват?“ — попитал непознатият. „Защото не се купуват“ — отговорил Уест. И ми описа този човек в градски дрехи с лице като на олисяла восъчна кукла, с потаен поглед и потаен глас. После Уест ми разказа как погледнал човека в очите, видял и ноздрите му и разбрал каква е работата. Непознатият бил взел доста опиум. „Никой не търси такива цигари тук“ — обяснил му Уест. „И какво, да правя аз сега? — рекъл мъжът. — Да си купя мухоловка?“ На края взел другия пакет от онези цигари и си тръгнал. Уест каза, че бил като бесен, потял се и сякаш му се повръщало. Каза ми още: „Ако имах наум някое пъклено дело, което се боя да извърша сам, знаеш ли какво щях да направя? Щях да дам на тоя тип десет долара, за да го свърши, и щях да му кажа никога повече да не се вестява пред очите ми. Когато излезе, почувствах, че ми прилошава.“ — Стивънс насочи поглед към нас; направи пауза. Наблюдавахме го съсредоточено. — Този градски човек дошъл тук кой знае откъде, с кола — голям спортен автомобил. И същият градски човек сменил своята предпочитана марка тютюн. — Отново направи пауза и бавно извърна глава към Върджиниъс Холънд. Стори ни се, че цяла минута ги наблюдаваме как се взират един в друг. — Един негър ми каза, че нощта преди убийството на съдията Дюкънфийлд тази кола била паркирана в плевнята на Върджиниъс Холънд. — За втори път видяхме как двамата се изгледаха твърдо, без промяна в израза нито на единия, нито на другия. Стивънс продължи с тих, отвлечен глас, почти замислен: — Някой се помъчил да го убеди да не идва тук с тази огромна кола, която, забелязана веднъж, лесно би била запомнена и разпозната. Може би този „някой“ се е опитал да му забрани да дойде с нея, дори го е заплашил. Само че човекът, на когото доктор Уест бе продал онези цигари, не би се трогнал много от заплахи.