— Под този „някой“ имаш пред вид мен — обади се Върджиниъс.
Не се помръдна, нито отклони твърдия си взор от лицето на Стивънс. Ала Анселм трепна. Обърна глава и хвърли един поглед на брат си. В помещението бе съвсем тихо, въпреки туй, когато братовчедът заговори, думите му не стигнаха веднага нито до ушите, нито до съзнанието ни; откак бяхме влезли в тази стая и Стивънс бе заключил вратата зад нас, той бе проговорил само веднъж. Гласът му едва се долавяше и отново имахме чувството, че той сякаш се гърчи под дрехите си. Започна с онова сковаващо малодушие, с онова мъчително желание да се обезличи, които ни бяха толкова добре познати.
— Човекът, за когото говорите, беше дошъл при мен — рече Додж. — Просто се отби да ме види. Пристигна в къщи по тъмно същата нощ и каза, че търси да купи дребни коне за… за онази игра…
— Поло? — подсказа Стивънс.
Докато говореше, братовчедът не погледна никого; сякаш приказваше на ръцете си, които едва забележимо шаваха в скута му.
— Да, сър. И Върджиниъс беше там. Приказвахме за коне. На другата сутрин се качи в колата си и замина. Не можах да му предложа нищо подходящо. Не знам нито откъде дойде, нито накъде отиде.
— Нито пък кого още бе дошъл да види — рече Стивънс. — Или какво още бе дошъл да извърши. Не знаеш.
Додж не отговори. Не беше необходимо и той отново се скри зад сянката на своята безличност, също като дребно безпомощно зверче в бърлогата си.
— Ето, това е моята догадка — каза Стивънс. Сега вече би трябвало да разберем. Беше очевидно, оголено като ръка без ръкавица. Длъжни бяхме да почувстваме, да се поставим на мястото на този „някой“ в стаята, който бе усетил, че Стивънс разгаря един ужас, един кошмар, едно парещо желание да се върне времето назад поне за миг, та да се отрече, да се поправи. Ала може би и този „някой“ още не бе го усетил, не бе почувствал още удара, врязването, подобно на човек, който в първите секунда-две не съзнава, че е застрелян. Този път Върдж заговори рязко и сурово:
— Как ще доказваш всичко това?
— Какво да доказвам, Върдж? — отвърна Стивънс.
Отново двамата се спогледаха: безмълвно, твърдо, като боксьори. Не като фехтовачи, а като боксьори или най-малкото като на дуел с револвери. — Кой е повикал от Мемфис този престъпник, този главорез? Та той сам призна. На връщане прегазил едно дете в Батенбург (още бил напълно упоен; вероятно взел нова доза, когато свършил работата си тук), полицията го хванала и го затворила, а щом действието на наркотика взело да отслабва, той разказал къде и при кого бил ходил, седял в затворническата килия и разказвал, разтреперан и озъбен, след като вече му били отнели пистолета със заглушител.
— Аха — обади се Върджиниъс. — Дотук добре. Сега ти остава само да докажеш, че именно той е бил тук, в тази стая, в деня на убийството. Интересно как ще постигнеш това. Навярно като дадеш на този изкуфял негър някоя и друга монета, та да си припомни това-онова?
Ала Стивънс, изглежда, изобщо не слушаше. Стоеше встрани от бюрото, между двете групи, и когато говори отново с онзи спокоен, замислен тон, държеше в ръка пиринчената кутийка, въртеше я на различни страни и я разглеждаше:
— На всички ви е познато необикновеното свойство на тази стая. Знаете, че тук никога не става течение и въздухът трудно се сменя, тъй че, ако, да речем, тук е било пушено в събота, в понеделник сутринта, когато чичо Джоб отключи вратата, димът все още ще бъде вътре, паднал ниско около прага, приличен на заспало куче или нещо подобно. Всички вие сте забелязвали това, нали?