Едва забележимо приведохме тела напред, като Анс, с вперени погледи в Стивънс.
— Да — отговори председателят, — забелязвали сме.
— Да — повтори Стивънс, отново сякаш изобщо не слушаше, докато прехвърляше насам-натам затворената кутийка в ръката си. — Питахте ме за моята догадка. Ето я. Само че, за да стане реалност, е потребен ловък човек — човек, който би могъл да влезе в магазин, без да бъде усетен, и все така незабелязано да приближи до продавача, зачетен във вестник, но все пак нащрек… Един градски човек, който търси градски цигари. После този човек напуска магазина, отива в съда и тръгва нагоре по стълбището, както всеки би могъл да направи. Навярно поне десетина души са го забелязали, навярно два пъти повече изобщо не са му обърнали внимание, тъй като съществуват две места, където хората избягват да се гледат в очите: светилищата на гражданските закони и обществените тоалетни. И така той влиза в съдебната зала, слиза по задното стълбище в прохода и вижда чичо Джоб, заспал в своя стол. Сетне нищо чудно да е тръгнал по прохода и да се е прехвърлил през прозореца зад гърба на съдията Дюкънфийлд. А може и да е заобиколил чичо Джоб изотзад, разбирате как. Да мине незабелязано на два метра от един заспал старец, няма да е кой знае колко трудно за човек, който е в състояние да изненада търговец, облегнал се на тезгяха в собствения си магазин. Нищо чудно дори да е запалил цигара от оная кутия, която му е продал Уест, още преди съдията Дюкънфийлд да разбере, че в стаята има някой. Не е изключено съдията да е бил задрямал на стола си, както понякога се случваше. Сигурно човекът стоял изправен някъде тук, допушвал цигарата си и наблюдавал как димът лениво се извива над бюрото и се събира около стената, представяйки си лесно спечелените пари от лесните провинциалисти дори преди да измъкне пистолета. А той не предизвикал по-силен звук от драсването на клечката кибрит, с която бил запалил цигарата си, понеже човекът толкова добре се бил застраховал срещу шума, че забравил за опасността от тишината. Върнал се, както и дошъл, като бил видян поне от дузина хора и два пъти повече изобщо не го забелязали, а в пет часа същия следобед чичо Джоб влязъл да събуди съдията и да му каже, че е време да си вървят. Не е ли така, чичо Джоб?
Старият негър вдигна очи.
— Грижех се за него, както бях обещал на госпожата — почна той. — Споделях тревогите му, както бях обещал на госпожата. Влязох вътре и отначало помислих, че е заспал, както понякога…
— Почакай — прекъсна го Стивънс. — Влезе и го видя да седи на стола, както винаги, но също си забелязал дима край стената зад бюрото, след като си се приближил. Нали така ми каза?
Седнал на своя вързан с тел стол, старият негър зарила. Приличаше на стара маймуна, ронеше оскъдни черни сълзи, които бършеше с опакото на възчестата си ръка, трепереща от старост или от нещо друго.
— Безброй пъти съм влизал тук да чистя сутрин и пушекът си лежи ей там, долу, а той щом дойдеше, понеже не беше изпушил и шушка тютюн през живота си, почваше да души с дългия си нос и да нарежда: „Хей, Джоб — ще каже, — май снощи сме изпушили тютюн колкото целия «корпус юрис».“
— Не, не това — намеси се Стивънс. — Разкажи за дима, който си видял зад бюрото онзи следобед, когато си отишъл да събудиш съдията да си вървите у дома, в деня, когато никой друг не бил влизал при него освен мистър Върдж Холънд. А мистър Върдж не пуши, съдията също не пуши. Но димът е бил там. Разправи на всички това, което каза на мене.
— Димът се виждаше. Помислих, че той е заспал, както винаги, и тръгнах да го будя…
— А тази малка кутийка е била на ръба на бюрото, където съдията я оставил след разговора с мистър Върдж, и когато ти си протегнал ръка да го събудиш.
— Да, сър. Тя падна на пода и аз мислех, че той е заспал…
— Значи, кутийката падна от бюрото. Издрънча на пода и ти се почуди защо съдията не се събужда при тоя шум, след което си погледнал към кутийката, която лежала отворена в слоя дим, помислил си, че се е счупила. Все пак си решил да провериш, защото съдията много държал на нея, понеже му била подарък от мис Ема, макар да нямал нужда от нея като преспапие при тази безветрена канцелария. Затова си затворил капака на кутийката и си я върнал на бюрото. Чак после си разбрал, че съдията не само е заспал.
Гласът на Стивънс секна. Бяхме затаили дъх — долавяхме собственото си дишане. Стивънс бе свел поглед към ръката си и бавно прехвърляше кутийката в различни положения. При разговора със стария негър той бе пристъпил малко напред, тъй че сега по-скоро бе обърнат с лице към скамейката, отколкото към съдебните заседатели.