— Чичо Джоб нарича тази кутийка „златна“. Нелошо определение. Но златото не е неповторимо. Защото всички метали са почти еднакви; просто тъй става, че някои хора желаят да притежават един вид повече от друг. Все пак всички видове имат известни общи качества, сходства. Едно от тях е, че каквото и да бъде затворено в метална кутия, то ще се съхрани непокътнато много по-дълго време, отколкото ако е поставено в кутия от дърво или картон. Така например, ако затворите тютюнев дим в метална кутия с добре прилепящ капак като тази тук, той няма да е изчезнал, дори да е престоял цяла седмица вътре. Нещо повече — един химик или пушач, или търговец на тютюн, като доктор Уест, безпогрешно ще може да определи от какъв вид тютюн е този пушек, особено пък, ако той се случи от някаква непозната марка цигари, каквито не се продават в Джеферсън, от които търговецът случайно има само две кутии и е успял да запомни кому е продал едната.
Никой от нас не мръдна. Все така смълчани седяхме по местата си, когато чухме забързаното топуркане на стъпките му и сетне видяхме как изби кутийката от ръката на Стивънс. Ала дори тогава не гледахме него. Всички ние, също както и той, бяхме приковали очи в кутийката, която подскочи на пода, капакът й се откачи, тя се разпадна на две и отвътре изпълзя бледо изпарение, което взе бавно да се разсейва наоколо. Като един ние се надвесихме през бюрото и се загледахме в белезникавата, безнадеждно посредствена глава на Гранби Додж, който бе коленичил долу и мачкаше с длани изчезващия дим.
— Но аз нищо не… — започна Върджиниъс.
Вече бяхме навън, в двора на съда, и премигвахме един срещу друг, сякаш току-що излизахме от пещера.
— Двамата имате завещание, нали? — рече Стивънс. Върджиниъс замръзна на мястото си, втренчен в прокурора.
— А, това ли… — възкликна той на края.
— Едно от онези съвсем естествени взаимни завещания за попечителство, каквото двама партньори във всякакъв бизнес имат право да подпишат — поясни Стивънс. — Така вие двамата с Гранби сте наследници и изпълнители един на друг по завещание, съставено за взаимна закрила на взаимно имущество. В това няма нищо странно. Навярно Гранби е бил този, който пръв го е предложил, като ти е казал, че те прави свой наследник. Най-добре сега унищожи твоето копие. Ако е наложително да имаш завещание, направи Анс свой наследник.
— Няма да има нужда да чака толкова — отвърна Върджиниъс. — Половината земя е негова още сега.
— Ако я стопанисваш добре, в което той е убеден — каза Стивънс, — Анс би се отказал от своя дял.
— Знам, но… — започна Върджиниъс. Отмести поглед встрани. — Но бих искал…
— Само се грижи добре за имота. Той знае, че няма да го занемариш.
— Да… — подхвана отново Върджиниъс. Погледна Стивънс. — Знаеш ли, мисля, че… аз… ние сме ти задължени…
— Дори повече, отколкото предполагаш — рече Стивънс. Говореше абсолютно сериозно. — А също и на оня кон. Седмица подир смъртта на баща ти Гранби купил отрова за мишки в количество, достатъчно да убие три слона, Уест ми каза. Ала след като се сетил за коня, той се побоял да избие мишките си, преди да се уреди въпросът със завещанието. Защото той е едновременно умен и невеж — опасна комбинация. Достатъчно невеж, за да повярва, че законът е нещо подобно на динамит: роб на всеки, който пръв сложи ръка върху него, но дори и тогава — не безобиден роб; и достатъчно умен, за да проумее, че хората прибягват до закона и се осланят на него само за лични облаги. Разбрах това миналото лято, когато прати някакъв негър да ме пита дали начинът, по който е настъпила смъртта на даден човек, влияе върху изпълнението на неговото завещание. Знаех кой е изпратил негъра и бях уверен, че каквото и да отговоря, този човек предварително е решил да не го повярва, защото аз съм слуга на роба на динамита. Тъй че ако конят не беше малко особен или ако Гранби се бе сетил овреме, сега ти щеше да гниеш в земята. Гранби едва ли щеше да стане по-богат, отколкото е, но ти щеше да си мъртъв.
— Хм! — възкликна Върджиниъс тихо, сдържано. — Много съм ти задължен.
— Да — рече Стивънс. — Навлече си едно солидно задължение. Към Гранби. — Върджиниъс го погледна въпросително. — Дължиш му парите за данъците, които той плаща всяка есен от петнайсет години насам.
— А, да… — каза Върджиниъс. — Мислех, че татко… Всеки ноември Гранби заемаше от мен пари, не много, но винаги една и съща сума. Казваше, че му трябвали да купува добитък. Част от тях ми върна. Ала ми дължи още… не, аз му дължа сега. — Говореше съвсем сериозно, съвсем сдържано. — Когато човек почне да върши злини, не е толкова важно какво е направил, а какво е оставил.