— Но хората, външните хора, ще трябва да го накажат за това, което е направил. Защото хората, които са засегнати от това, което е оставил след себе си, няма да го накажат. И затова е най-добре за нас, че самото му деяние го изтръгва от вашите ръце. Ето защо аз ви го отнемам, Върдж, независимо дали е ваша кръв или не. Разбираш ли?
— Разбирам — отвърна Върджиниъс, — аз не бих… — Сетне ненадейно се взря в Стивънс. — Гейвин — рече той.
— Какво? — попита Стивънс.
Върджиниъс не сваляше поглед от лицето му.
— Ти говори доста смислено одеве за химия и там подобни, за онзи дим. Струва ми се, че донякъде ти вярвам, донякъде не. Но мисля, че ако ти кажа какво вярвам и какво не, сигурно ще ми се изсмееш. — Лицето му бе абсолютно сериозно. Изразът на Стивънс също бе доста сдържан. Все пак имаше нещо в очите му, в погледа — нещо игриво и нетърпеливо, но не присмехулно. — Убийството на съдията стана преди седмица. Ако си отварял кутийката, да видиш дали има дим вътре, той щеше да излезе. А ако кутийката беше празна, Гранби нямаше да се издаде. Една седмица не е малко време. Кажи, как разбра, че вътре има дим?
— Не съм се и опитвал да разбера — отвърна Стивънс. Изговори думите си бързо, бодро и радостно, сияещ и почти щастлив. — Наистина. Изчаках до последния възможен момент, преди да вкарам дима вътре. Малко преди да се съберете всички в канцеларията, напълних кутийката с дим от лулата си и я затворих. Ала предварително изобщо не съм проверявал за дим. Боях се как ще свърши всичко много повече от Гранби Додж, но всичко мина добре. Димът бе престоял в кутийката почти цял час.