Другият близнак, Върджиниъс, остана да обработва земята, към която баща му никога не се отнесе, както подобава, дори и приживе. (За стария Анс казваха: „Където и да е роден, където и да е отрасъл, той не става за земеделец.“ А ние, като приемахме това за истина, споделяхме помежду си: „Ето защо се кара с него младият Анс — той няма сърце да гледа как баща му малтретира земята, нарочена от майка му за него и брат му.“) Ала Върджиниъс продължаваше да живее при стареца. Едва ли му е било особено приятно и ние по-късно твърдяхме, че то би трябвало да знае — това положение не може да продължи дълго. После, вече още по-късно, ние си рекохме: „Той сигурно е знаел.“ Защото такъв си беше Върджиниъс. Човек никога не можеше да разбере какво мисли. Стария Анс и младият Анс бяха като вода. Тъмна вода наистина, но хората проумяваха какво кроят. Никой обаче не знаеше какво има наум Върджиниъс, додето не го стореше. Не разбрахме накъде вървят нещата и тогава, когато Върджиниъс, търпял всичко сам в течение на десет години в отсъствие на младия Анс, на края бе принуден да си отиде; не разказа на никого как се бе стигнало дотам, дори и на Гранби Додж може би. Ала ние познавахме и стария Анс, и Върджиниъс и бяхме в състояние да си представим случилото се.
Почти година бяхме наблюдавали как злобата на стария Анс тлее, след като синът му взе мулетата си и изчезна сред хълмовете. После един ден той пламнал навярно ето така:
— Мислиш, че след като брат ти се пръждоса, ти ще можеш да се спотайваш тук и да лапнеш всичко, а?
— Не искам всичко — отвърнал Върджиниъс. — Само моя дял.
— Аха — поклатил глава старият Анс. — Значи, искаш да делим още сега, така ли? Твърдиш като брат си че щом сте станали големи, земята трябва да бъде разделена между вас.
— Предпочитам да имам едно малко парче и да го обработвам, както трябва, вместо да гледам в какво състояние се намира цялата земя сега — казал Върджиниъс, все така спокоен и точен; никога в околията не го бяха виждали разгневен или поне смутен, даже когато Анселм се опита да го удари в съда заради глобата, той пак запази хладнокръвие.
— Добре, добре — изръмжал старият Анс. — А какво да правя аз, човекът, който се грижи за тая земя и й плаща данъците, докато вие с брат ти всяка година трупате пари настрана, хем без да бъдат облагани.
— Знаеш много добре, че Анс не е спестил стотинка през живота си — отговорил Върджиниъс. — Каквото щеш разправяй за него, само не го обвинявай, че е паралия.
— Да, така е, ей богу! Той беше достатъчно смел да дойде и очи в очи да поиска това, което смята, че му принадлежи, а после да си отиде, след като не го получи. А ти? Ти киснеш тук и ме чакаш да умра, нали? Плати ми данъците върху твоята половина от смъртта на майка ти насам и я вземи.
— Не — рекъл Върджиниъс — няма да ти платя.
— Не? — извикал старият Анс. — Значи, не. О! Наистина защо ще си харчиш парите само за половината, когато можеш да почакаш малко и да я вземеш цялата някой ден, без да дадеш пукнат грош.
Представихме си как старият Анс (приемахме, че до момента седят и разговарят като всички цивилизовани хора) при тия думи се надигнал, тръснал рошавата си глава и под гъстите вежди очите му светнали.
— Махай се от къщата ми! — ревнал.
Но Върджиниъс останал на мястото си и без да се помръдва, наблюдавал баща си. Старият Анс пристъпил към него, вдигнал ръка.
— Ставай! Махай се от къщата ми! За бога, ще… Тогава Върджиниъс си тръгна. Без да бърза, без тревога. Стегна багажа си (няколко дреболии, макар да притежаваше повече от Анс) и отиде да живее на четири-пет мили от родния си дом при свой братовчед, син на далечен роднина по майчина линия. Братовчедът беше ерген, имаше хубава ферма, въпреки че в момента бе разядена от ипотеки, понеже той, братовчедът, вече не бе фермер, а търговец на добитък и мирянски свещеник едновременно — човек дребен, сив и безличен, когото ще забравите веднага щом отвърнете поглед от лицето му, — той вероятно нямаше голям успех в новите си начинания, както не бе преуспял и в земеделието. Върджиниъс напусна бащината къща спокойно, без да проявява ни най-малко от празната и шумна решителност на брат си, заради която, колкото и да е странно, ние съвсем не бяхме склонни да обвиняваме младия Анс в показност и невъздържаност. В същност и към Върджиниъс се отнасяхме с известно недоверие — той бе прекалено пълновластен господар на себе си, докато човешката природа е устроена така, че най-бързо се доверява на тези, които най-малко могат да разчитат на себе си. Наричахме Върджиниъс потаен; затова не се изненадахме, когато разбрахме, че използвал спестяванията си, за да освободи фермата на братовчед си от ипотеките, така както година по-късно никаква изненада не предизвика вестта, че когато старият Анс отказал да плати данъците върху земята, два дни преди крайния падеж шерифът получил по пощата анонимна сума, покриваща до последния цент размера на облагането върху имението на Холънд. „Фонд Върджиниъс“ — заявихме ние, тъй като бяхме уверени, че тия пари не се нуждаят от име. Още преди да наближи срокът за плащане, шерифът бе уведомил стария Анс.