— Обявете имението за продажба и вървете по дяволите — отговори старецът. — Ако смятат, че единственото им задължение е да стоят и да чакат отстрани, цялата им долна пасмина…
Шерифът прати съобщение на младия Анс. „Това не е моя земя“ — отвърна той.
Накрай шерифът се обърна към Върджиниъс. Той дойде в града и лично прегледа данъчните книги.
— Понесох каквото можах досега — рече той. — Разбира се, ако се съгласи да я отстъпи, предполагам, ще мога да се справя. В същност не знам. Макар и добра, фермата не е вечна и някой ден ще поевтинее.
И толкоз. Без гняв, без недоумение, без съжаление. Ала той бе потаен човек и ние не се учудихме, като разбрахме, че шерифът е получил пакет с пари и неподписана записка: „За данъците върху фермата на Анселм Холънд. Разписка да се изпрати на Анселм Холънд старши.“ „Фонд Върджиниъс“ — рекохме си ние. През следващата година Върджиниъс доста занимава мислите ни — приютен там в чуждия дом, с грижа за чужда земя, той наблюдаваше разрухата на имота и къщата, където бе роден и които по право му принадлежаха. Защото старецът вече бе напуснал всичко: от година на година обширните хлебородни поля обрастваха все повече в буренак и стърнища, макар че всеки януари шерифът получаваше анонимните пари и пращеше разписка на стария Анс, понеже старецът отдавна бе престанал да ходи в града и почти не излизаше от къщата, която бе готова да се срути върху главата му и която не доближаваше никой освен Върджиниъс. Пет-шест пъти годишно той спираше коня си пред верандата, където се показваше старецът и почваше да мучи срещу него с диви, яростни ругатни, но Върджиниъс оставаше равнодушен и щом се уверяваше със собствените си очи, че баща му е здрав и читав, заговаряше с малкото останали негри от прислугата, след което препускаше нататък. Друг никой не се отбиваше там, от време на време се случваше някой да зърне отдалеч стареца, възседнал сред тъжните буренясали ниви дъртия си бял кон, който щеше да го убие.
Така се стигна до последното лято, когато научихме, че старият Анс разкопавал гробовете в кедровата горичка, гдето почиваха пет поколения от рода на съпругата му. Един негър съобщи в града и местният санитарен инспектор отиде на мястото, намери белия кон, вързан в горичката, и видя старецът да излиза оттам с пушка в ръце. Санитарният инспектор се върна, два дни по-късно някакъв негов помощник намина нататък и откри стареца, проснат край коня със заклещен в стремето крак, по хълбоците на животното личаха жестоки белези от многобройни удари с тояга — не с пръчка, с тояга.
И тъй погребаха го сред гробовете, които бе осквернил. Върджиниъс и братовчедът присъстваха на погребението. В същност те бяха и единствените. Защото Анс младши не дойде, както и по-късно не отиде в имението, макар че Върджиниъс остана там, додето се разплати с негрите и заключи. И той не се прибра в родния дом, а се върна при братовчеда и в надлежен срок завещанието на стария Анс бе предадено за утвърждаване на съдията Дюкънфийлд. Съдържанието му не бе тайна, научихме го всички. Документът бе напълно редовен и ние не се изненадахме нито от неговата законност, нито от неговото съдържание, нито от неговия текст: „… с изключение на долуизложените две посмъртни дарения аз завещавам цялата моя собственост на големия си син Върджиниъс, но само в случай, че бъде получено доказателство, удовлетворяващо съдията, че именно гореспоменатият Върджиниъс е плащал данъците за моята земя. Съдията да бъде единствен и неоспорим съдник на доказателството.“
Двете посмъртни дарения бяха:
„На малкия си син Анселм подарявам два пълни комплекта сбруя за мулета, но при условие, че бъде използвана от същия за едно посещение на моя гроб. В противен случай тази сбруя да остане част от имуществото ми, както е описано по-горе.“
„На моя сродник Гранби Додж подарявам един долар, който да бъде използван за закупуване на книжка или книжки с църковни химни, като израз на благодарност, загдето подслони сина ми Върджиниъс, откак последният напусна моя покрив.“