Това беше завещанието. Слухтяхме и дебнехме да чуем или видим какво ще каже младият Анс, какво ще стори. Ала не чухме нищо, камо ли да видим. Очаквахме действията на Върджиниъс. И той не предприе нищо. Или, по-точно, още не знаехме какво е предприел, какво е намислил. Но такъв си беше Върджиниъс. Защото каквото и да бе направил, всичко бе вече свършено. Просто трябваше да изчака, докато съдията Дюкънфийлд легализира завещанието, после можеше да даде на Анс неговата половина — ако имаше такива намерения, разбира се. По тоя въпрос бяхме на различни мнения. „Двамата с Анс никога не са имали неприятности помежду си“ — твърдяха някои. „Върджиниъс не е имал неприятности с никого — отвръщаха други. — Ако съдите по това, би трябвало да раздели земята с цялата околия.“ „Но нали точно Върджиниъс искаше да плати глобата на Анс“ — настояваха първите. „И точно Върджиниъс взе страната на баща си, когато младият Анс се опита да получи своя дял“ — отговаряха други.
И тъй чакахме и наблюдавахме. Сега вниманието ни бе насочено към съдията Дюкънфийлд; изведнъж се оказа, че цялата работа сякаш бе прехвърлена в неговите ръце; той като че се възправяше богоподобен над отмъстителния, подигравателен кикот на онзи старец, който, дори и заровен, не бе мъртъв, а също и над двамата непримирими братя, които от петнайсет години се държаха така, сякаш не съществуват един за друг. Ние смятахме, че със своя последен ход старият Анс бе паднал в заложената от него клопка: избирайки съдията Дюкънфийлд, старецът се оказа бит от собствената си ярост, защото, както бяхме убедени, старият Анс бе видял в негово лице единствения човек сред нас с достатъчно неподкупност, честност и здрав разум, и то такава неподкупност и честност, които никога не са имали време да се объркват и раздвояват от прекалено задълбочено познаване на закона. Самият факт, че за легализирането на един такъв прост документ му трябваше неоправдано дълъг срок, бе за нас ново потвърждение, че съдията Дюкънфийлд е единственият човек помежду ни, за когото правораздаването представлява петдесет процента юридически знания и петдесет процента търпение и упования в себе си и в бога.
Изтичането на законния срок наближаваше и ние всеки ден наблюдавахме как съдията Дюкънфийлд изминава разстоянието от дома до канцеларията си в двора на съдилището. Пристъпваше замислено и бавно — вдовец на шейсет години или повече, внушителен и беловлас, с изправена, достолепна осанка, поради която негрите казваха, че ходел като истукан. За главен съдия бе избран преди седемнайсет години; притежаваше слаби юридически познания и силно развит здрав разум, от тринайсет години нямаше конкуренти в изборите и дори тези, които най-много се дразнеха от неговата високомерна и същевременно вежлива снизходителност, гласуваха за него с някакво детско упование и доверие.
Наблюдавахме го търпеливо, уверени, че каквото и да реши на края, ще бъде правилно не защото той го е решил, а защото няма да позволи на себе си, пък и на никого да направи нещо, което не е правилно. И тъй всяка сутрин го проследявахме как пресича площада точно в единайсет часа и десет минути и се отправя към съда, където вече го очакваше портиерът, дошъл с хронометричната точност на сигнал, оповестяващ пристигането на влак. Съдията влизаше в канцеларията си, а негърът заемаше обичайното си място отвън на павирания проход, свързващ канцеларията със съдилището, седнал на счупен, пристегнат с тел стол, където прекарваше целия ден в дрямка, както бе правил в продължение на седемнайсет години. В пет следобед се събуждаше, влизаше в канцеларията и навярно прекъсваше дрямката и на съдията, който бе живял достатъчно дълго, за да научи, че бремето на всяка работа обикновено се създава от прибързаните умове на ония теоретици, които си нямат работа; после ги виждахме да пресичат площада отново, този път заедно, един след друг, отдалечени на три метра, с вперени напред очи, крачейки с толкова изправена походка, че двата еднакви редингота — ушити от един шивач по мярката на съдията — се спущаха от раменете им надолу в единични плоскости като дъски, без никакъв намек за талия или ханш.
Един следобед малко след пет часа внезапно през площада към съдилището се втурнаха хора. Забелязаха ги други, които също се затичаха нататък — стъпките им тежко отекваха по паважа, криволичеха между каруци и автомобили, а гласовете им звучаха възбудено, напрегнато: „Какво? Какво има?“ „Съдията Дюкънфийлд“-плъзна мълвата и хората продължиха да тичат, навлязоха в павирания проход между съдилището и канцеларията, където завариха негъра в своя отлят редингот да размахва отчаяно ръце във въздуха. Отминаха го и се впуснаха в канцеларията. Съдията седеше зад бюрото, облегнат удобно назад. Очите му бяха отворени и точно там, където носът се свързва с челото, зееше дупка от куршум, сякаш имаше три очи в редица. Куршум от огнестрелно оръжие и все пак никой от площада, нито пък старият негър, който прекарваше целия ден на стола в прохода, не бе чул нищо.