Много време загуби този ден Гейвин Стивънс, той и пиринчената кутийка. Съдебното жури не можа да схване веднага какъв е замисълът му, ако въобще някой от другите присъстващи в стаята тогава — двамата братя, братовчедът и портиерът — бе успял да проумее нещо. Затова на края председателят на журито се принуди да го запита направо:
— Твърдиш, че между завещанието на мистър Холънд и убийството на съдията Дюкънфийлд има връзка, така ли?
— Да — отвърна областният прокурор. — Дори нещо повече.
Съдебните заседатели и двамата братя не сваляха поглед от него. Единствено старият негър и братовчедът гледаха другаде. За изминалата седмица негърът очевидно бе остарял най-малко с петдесет години. Портиерската длъжност бе поел едновременно с избирането на съдията, но колко дълго преди това бе служил в неговия дом, не всички от нас можеха да си спомнят. На възраст бе по-стар от съдията, макар до онзи следобед преди седмица да бе изглеждал с четирийсет години по-млад от него — призрачна фигура, безформена във великанския редингот, той винаги пристигаше в канцеларията десет минути преди съдията, отключваше, помиташе и обираше прахта от бюрото, без да размести нищо, като извършваше всичко с умела небрежност, плод на седемнайсетгодишна служба, след което изнасяше паянтовия си стол в прохода, готов за сън. В същност той само си даваше вид, че спи. (Единственият друг път до канцеларията минаваше по едно тясно задно стълбище, което слизаше от съдебната зала и бе използвано само от предишния съдия по време на съдебни заседания, но дори и да прибегне до него човек, би трябвало да прекоси прохода и да мине на около осем стъпки от стола на портиера, освен ако не тръгне по прохода до мястото, където той завива под прав ъгъл към прозореца на канцеларията, и не се прехвърли през него.) Защото досега никой не бе минавал покрай този стол, без да забележи как набръчканите клепачи на неговия притежател на часа откриват чифт кафяви, мътни старчески очи. Понякога спирахме при него на приказка, за да чуем как гласът му се оплита в изобилие от грешно произнасяна, помпозна и безсмислена юридическа фразеология, която бе усвоил несъзнателно, така както би могъл да хване хрема, и която възпроизвеждаше с авторитетно дълбокомъдрие, заставяло не един от нас да са захласва после, искрено развеселен в словото на самия съдия. Ала за това негърът бе вече прекалено стар; случваше се да забравя имена и ни бъркаше един с друг, а понякога не само се припознаваше, ами и объркваше поколенията, стряскаше се в леката си дрямка и назоваваше хора, които бяха мъртви от много години. Все пак никой досега не бе минал край него незабелязан.
Освен портиера и братовчеда всички други в стаята не сваляха очи от Стивънс — съдебните заседатели, наредени около бюрото, и двамата братя, седнали в двата срещуположни края на скамейката, скръстили ръце в еднакви пози, с еднакво мрачни, изсечени лица.
— Твърдиш ли, че убиецът на съдията Дюкънфийлд се намира в тази стая? — запита председателят.
Областният прокурор насочи поглед към тях, към лицата, които го наблюдаваха.
— Имам намерение да твърдя дори нещо повече — рече той.
— Нещо повече? — обади се Анселм, младият близнак. Седеше сам в края на пейката, отделен с цялата й дължина от брат си, с когото не бе разменил дума от петнайсет години, и гледаше Стивънс с твърд, ожесточен, немигващ взор.
— Да — кимна Стивънс.
Стоеше изправен отстрани на бюрото. Заговори, без да поглежда определено към някого, говореше бодро, с тон, присъщ за анекдот, разказваше това, което вече знаехме, като сегиз-тогиз се обръщаше към другия близнак, Върджиниъс, за потвърждение. Разказваше за младия Анс и неговия баща. Гласът му бе мек, приятен. Като че се опитваше да приведе аргументи в полза на живия, на сина, описвайки как младият Анс напуснал разгневен дома, обладан от обяснима ярост срещу начина, по който баща му се отнасял към земята, която принадлежала на майка му и сега по право половината била негова. Тонът на Стивънс бе справедлив, благ и непринуден и като че ли малко пристрастен към Анселм младши. И това беше най-същественото. Защото именно под това мнимо пристрастие, под това привидно заглаждане на нещата пред нас взе да се очертава друг образ на младия Анс — прокълнат от нещо, за което до този момент не подозирахме, прокълнат тъкмо поради своето силно желание за справедливост и любовта към мъртвата си майка, обвити в грубостта, наследена от човека, който го онеправда. Двамата братя седяха сега там, разделени от дългата излъскана дъска помежду им, по-младият с вперен в Стивънс пронизващ, свиреп взор, другият — също съсредоточен, но с окаменяло лице. В момента Стивънс разказваше как младият Анс си бе заминал разгневен и как година по-късно Върджиниъс, по-тихият и кротък близнак, който неведнъж се опитвал да запази мира между баща си и брат си, на свой ред бил принуден да напусне имението. И той отново откровено обрисува двамата братя в благовидна светлина, разделени не от живия си баща, а от това, което всеки от тях бе наследил от него, привличани, теглени от земята, която не само че по право бе тяхна, но и пазеше костите на майка им.