— И така те наблюдаваха отдалеч как плодородната земя започва да запада, как родната къща на майка им, а и на тях се руши, и то заради един побъркан старец, който на края, след като ги бе изгонил и вече не можеше да им стори нищо друго, се опита да ги лиши окончателно от имота, отказвайки да плаща данъци, с надежда земята да бъде продадена. Ала някой провали неговия план, някой достатъчно далновиден и уравновесен, та да прокара своя замисъл за нещо, което и без това бе само негова работа, след като данъците са платени. После на тях им остана единствено да чакат смъртта на стареца. Той беше на преклонна възраст, но и да беше по-млад, чакането не би било особена мъка за човек със самообладание, дори да не знае предварително що за съдържание ще има завещанието. Обаче за прибързан, избухлив човек чакането нямаше да бъде толкова леко още повече, ако този невъздържан човек е знаел или най-малкото е подозирал какъв ще бъде характерът на завещанието и то го е удовлетворявало, а сетне внезапно се оказва безвъзвратно онеправдан, лишен от добро име и поданство от ръката на човека, който вече го е ограбил и принудил да изживее най-хубавите години от живота си далеч от хората, усамотен като отшелник в планинска колиба. Такъв човек не би имал време, нито желание да си прави труда да чака нещо или да не го чака.
Двамата братя го наблюдаваха втренчено. Приличаха на издялани от камък, ако се изключат очите на Анселм. Стивънс говореше тихо, без да се вглежда в никого. Той беше областен прокурор почти толкова време, колкото съдията Дюкънфийлд бе върховен съдия. Завършил бе Харвард — човек небрежен на вид, с разрошени стоманеносиви коси, той можеше да обсъжда Айнщайн с университетски професори и същевременно прахосваше не един следобед при наклякалите край стените на околийските дюкяни мъже, с които разговаряше на техния жаргон. Казваше, че това са неговите почивки.
— След време бащата умря, както би могъл да предвиди всеки, надарен със самообладание и далновидност. И завещанието му бе предадено за легализиране. Тогава дори обитателите на хълмовете научиха какво пише в него, научиха, че тая нещастна земя най-сетне ще отиде в ръцете на законния си собственик. Или собственици, тъй като Анс Холънд знае, както и ние знаем, че Върдж няма да вземе повече от полагаемата му се половина, независимо какво е казано в завещанието, както не би взел повече, ако имаше разрешението на баща си приживе. Анс е сигурен в това, защото е уверен, че би постъпил по същия начин — би дал на Върдж неговата половина, — ако бе на мястото на брат си. Тъй като и двамата са синове не само на Анселм Холънд, но и на Корнелия Мадрис. Ала дори Анс да не е бил сигурен в това, той е знаел, че земята, принадлежала някога на майка му и съхранила нейните кости, сега ще бъде стопанисвана добре. И нея нощ, след като узнал за смъртта на баща си, навярно била първата от детските години насам, преди майка му да умре, когато тя може би всяка вечер се качвала горе да надникне в спалнята му; първата нощ, която Анс не прекарал буден. Защото, разбирате, в този момент всичко бе отмъстено: и оскърблението, и несправедливостта, и загубеното добро име, и петното, оставено от престоя в затвора — всичко изчезнало като сън. За да бъде забравено, защото вече всичко бе наред. До това време обаче той бе свикнал да живее отшелнически, да живее самотно; трудно би могъл да се промени след толкова години. Чувстваше се по-щастлив там сам в колибата. Още повече сега знаеше, че всичко е отминало като някакъв кошмар, че земята, майчината земя — нейното наследство и мавзолей — вече е в ръцете на единствения човек, комуто може да се довери, макар двамата да не си говорят. Разбирате, нали?