Наблюдавахме го, насядали около бюрото, което не бе бутано от убийството на съдията Дюкънфийлд и върху което все още лежаха предметите, уловени от неговия последен земен поглед, освен дулото на пистолета; на всички ни те бяха познати от години — листите хартия, очуканата мастилница, късата перодръжка и малката пиринчена кутийка, използвана от съдията за преспапие. От двата срещуположни края на дървената пейка близнаците също наблюдаваха Стивънс — неподвижно и съсредоточено.
— Не, не разбираме — отговори председателят. — Какво искаш да кажеш? Каква е връзката между всичко това и убийството на съдията Дюкънфийлд?
— Вижте — започна Стивънс, — съдията Дюкънфийлд легализираше завещанието, когато бе убит. Завещанието бе чудато, но всички бяхме очаквали подобно нещо от мистър Холънд. Все пак то бе съвсем редовно, удовлетворяваше наследниците — знам, че Анс ще получи половината земя веднага щом поиска. Значи, всичко е наред. Правното потвърждение на документа би трябвало да бъде проста формалност. Все пак съдията Дюкънфийлд го държа непотвърден повече от две седмици до деня на убийството. И човекът, който смяташе, че трябва единствено да чака…
— Какъв човек? — прекъсна го председателят.
— Да чака — повтори Стивънс. — Нищо друго не се искаше от него, освен да чака. Ала не чакането тревожеше този човек, който вече бе чакал петнайсет години. Не то. Имаше нещо друго, което той научи (или си спомни) твърде късно, а не биваше да го забравя; защото той е умен човек, уравновесен и предвидлив, толкова уравновесен, че бе чакал петнайсет години своя шанс, и достатъчно предвидлив, за да се подготви за всички неочаквани изненади с изключение на една: своята памет. Твърде късно той се сети, че има още един човек, който сигурно ще узнае това, което бе забравил. Този човек бе съдията Дюкънфийлд. А това, което щеше да узнае, бе, че онзи кон не може да е убил мистър Холънд.
Когато гласът му секна, в стаята настъпи пълна тишина. Съдебните заседатели седяха смълчани около бюрото, отправили очи към Стивънс. Анселм извърна суровото си свирепо лице, хвърли кос поглед на брат си, сетне отново се втренчи в Стивънс, като се приведе леко напред. Върджиниъс не бе помръднал; нямаше промяна в мрачното му съсредоточено изражение. Между него и стената седеше братовчедът. Държеше ръцете си скръстени в скута, а главата му бе леко склонена, сякаш се намираше в църква. За него се знаеше само, че е нещо като странстващ проповедник, който от време на време събира стадо мършави коне и мулета, за да ги откара някъде, да ги трампи или да ги продаде. Не бе от словоохотливите и в общуването си с хората се държеше с такава измъчена стеснителност и липса на самочувствие, че ние го съжалявахме — изпитвахме към него онова снизходително отвращение, което изпитва човек при вида на осакатен червей — и се бояхме дори да го подложим на мъчението да отговаря с „да“ и „не“ на евентуалните ни въпроси. Ала бяхме чували, че всяка неделя, застанал на амвоните в околийските църкви, той се превръща в друг човек; тогава гласът му ставал звучен, артистичен и убедителен, несъизмерим с неговия физически и духовен облик.
— Сега си представете как този човек е чакал — продължи Стивънс, — като е знаел какво ще се случи, преди действително да се бе случило, разбирайки на края, че нищо не се случва, просто защото той бе забравил нещо, което не биваше да забравя, и тъкмо поради тази причина завещанието като че потъна в канцеларията на съдията Дюкънфийлд, изчезна от света, от сферата на човешкото познание. Той бе забравил, че съдията Дюкънфийлд знае също, че мистър Холънд не е бил оня кон. Досетил се, че съдията Дюкънфийлд трябва да знае, че човекът, наложил коня с тояга тъй настървено, та да остави белези по хълбоците му, първо е умъртвил мистър Холънд, сетне закачил крака му в стремето и взел да шиба коня с тояга, за да го накара да побегне. Ала конят не избягал. Човекът предварително е знаел, че няма да избяга; знаел това от години, но сега го забравил. Още като жребче този кон бил бит зверски веднъж и оттогава, дори при вида на вейка в ръката на ездача, просто лягал на земята. Този факт бе известен на мистър Холънд, както и на всеки по-близък на семейството. Ето защо конят се проснал върху трупа на мистър Холънд. Все едно — и така било добре отначало. Така си мислел човекът през следващите дни — седмица или повече, — докато лежал нощем в леглото си и чакал, както бил чакал петнайсет години. Но после, когато станало твърде късно, той разбрал, че е допуснал грешка, ала дори тогава не си спомнил напълно това, което не би трябвало никога да забравя. След време в паметта му изплувало всичко, пак твърде късно, чак като намерили трупа и забелязали белезите от тоягата по гърба на коня, тъй че вече било невъзможно да се заличат. Не минало много и те навярно зараснали. Но в момента имало само едно средство, с което би могъл да ги изличи от съзнанието на хората. Представете си го в този момент: неговият ужас и бяс, неговото чувство, че е попаднал в клопката на нещо безвъзвратно, неговото неудържимо желание да върне само за минутка времето назад, за да поправи, да довърши нещата, когато вече е твърде късно. Защото последното, което се сетил, отново не навреме, било, че мистър Холънд е купил този кон от съдията Дюкънфийлд — човека, който седеше тук, на това бюро, и подготвяше парафирането на завещание, даващо права над две хиляди акра от най-плодородната земя в околията. Той продължавал да чака, тъй като имало само едно средство да отстрани онези белези, но нищо не се случвало. Нищо не се случвало и той знаел защо. Чакал, додето имал смелост, и на края се убедил, че в играта е заложено доста повече от няколко декара земя. Ето защо какво друго би могъл да направи, освен това, което вече сторил?