Гласът му едва бе отзвучал, когато Анселм се обади. Грубо, рязко.
— Бъркаш — рече той.
Като един ние обърнахме поглед към него, седнал издаден напред, с кални ботуши и износен панталон, взрян ожесточено в Стивънс; дори Върджиниъс изви глава и го изгледа за миг. Само братовчедът и старият негър не мръднаха. По изражението им не личеше, че слушат.
— Къде бъркам? — попита Стивънс.
Анселм не отговори. Свирепо пронизваше с поглед Стивънс.
— Ще вземе ли Върджиниъс имението, независимо… ъ…
— Независимо какво? — намеси се Стивънс.
— Независимо дали той…
— Имаш пред вид баща си? Независимо дали той е починал от естествена смърт, или е убит, така ли?
— Да — каза Анселм.
— Разбира се. Двамата с Върдж получавате земята независимо дали завещанието е в сила или не, но ако е в сила, ти ще получиш своята половина само в случай, че Върдж дели с теб. Убиецът на баща ти също не е бил сигурен в това и не е посмял да попита. Пък и неговите желания са били други. Той е искал всичко да отиде в ръцете на Върдж. Ето защо е държал завещанието да бъде в сила.
— Бъркаш — повтори Анс със същия груб и рязък тон. — Аз го убих. Но не заради оная проклета ферма. Хайде, докарайте сега шерифа.
Тогава се обади Стивънс — впил поглед в подивялото лице на Анселм, той изрече кротко:
— Аз пък казвам, че ти бъркаш, Анс.
Известно време след тия думи ние, присъстващите в стаята, чувствахме пълен отлив на емоционално напрежение, изпаднахме в някакво съноподобно състояние, при което ни се струваше, че предварително знаем какво ще се случи, като същевременно съзнавахме, че това е без значение, понеже сънят скоро ще свърши. Сякаш се намирахме извън времето и наблюдавахме събитията отстрани; продължавахме да бъдем още извън, отвъд времето и в оня момент, когато отново погледнахме Анселм, но този път със съвсем други очи: все едно го виждахме за пръв път. Чу се звук — тих, слаб, приличен на въздишка; може би въздишка на облекчение. Навярно в тоя миг всички мислехме за кошмара на Анс, който най-сетне наистина трябва да бе свършил; имахме чувството, че и ние се втурнахме ненадейно назад към детската му стая, към майка му — казваха, имала слабост към него, — която идва да нагледа спящото дете, преди да отиде в покоите си, чието наследство бе загубено за него, и дори пръстта с нещастната й, отдавна успокоена тлен бе осквернена. Далеч назад във времето бе това. И там във фокуса на миналото бе момчето, заспало невинно в леглото си, изчезващо в него, както с всички ни се случва, трябва и винаги ще се случва; това момче бе мъртво като всеки от родствениците му в онази осквернена кедрова горичка и човека, когото виждахме сега, ние гледахме през непреодолима бездна, със съжаление навярно, но не и с милосърдие. Затуй, за да схванем смисъла в думите на Стивънс, на нас ни трябваше толкова време, колкото и на Анс; прокурорът бе принуден да повтори:
— Аз пък ти казвам, че ти бъркащ, Анс.
— Какво? — сепна се Анс. Едва тогава се раздвижи. Не се изправи, все пак имаше вид, сякаш се впуска ненадейно, стремглаво напред. — Лъжец! Ти…
— Грешиш, Анс. Баща ти не е убит от теб. Убиецът на баща ти е човекът, успял да замисли и скрои убийството на онзи старец, който седеше зад това бюро всеки ден, ден след ден, додето портиерът не дойде да го събуди и да му каже, че е време да си върви у дома — човек, който през целия си живот бе вършил само добро, както той и бог, според него, го разбираха. Не си ти убиецът на баща си. Ти поиска от него каквото смяташе, че ти принадлежи, и когато той ти отказа, ти си отиде, изчезна, за да не му проговориш никога вече. Мълвата ти донасяше колко лош стопанин на земята бе той, но ти запази спокойствие, защото за теб имението бе просто „оная проклета ферма“. Хладнокръвието ти не те напусна до момента, в който чу, че обезумелият старец е разкопавал гробовете, където е погребана майка ти и ти самият ще бъдеш погребан. Тогава за пръв и последен път ти отиде при него, да му възразиш. Но ти никога не си бил човек на думите, а и той не си падаше слушател. Намерил си го там, в горичката, с пушка в ръце. Не вярвам да си обърнал особено внимание на оръжието. Предполагам, че просто си му го отнел, сетне с голи ръце си го наложил и си го оставил проснат край коня; може и да си помислил, че е мъртъв. После някой друг минал оттам след теб и го намерил, нищо чудно тоя „някой“ да е бил в горичката през цялото време и да е дебнел — някой, който също би искал да види стареца, предал богу дух, ала не воден от ярост и мъст, а от пресметливост. Изгода, извлечена може би посредством завещание. И така той се явил там, видял какво си започнал и го довършил: закачил крака на баща ти за стремето и се опитал да накара с бой коня да побегне, та да не изглежда подозрително, ала в бързината забравил това, което не би трябвало да забравя. Този човек не си бил ти. Ти се прибра в колибата и щом научи какво се е случило, замълча. Защото тогава през главата ти мина една мисъл, която дори на себе си не посмя да изречеш. А като разбра какво пише в завещанието, повярва, че наистина си знаел. Зарадва се тогава. Защото бе живял самотен от юноша и желанията те бяха напуснали; искаше само спокойствие, спокойствие за теб и за праха на майка ти. Още повече какво означава имот и положение сред хората за човек без поданство и с опетнено име?