Слушахме притихнали, докато гласът на Стивънс замря в малкото помещение, където въздухът вечно бе застоял и никога не ставаше течение поради разположението на канцеларията на завет отдолу под стените на съдилището.
— Баща ти не е убит от теб, Анс, нито пък съдията Дюкънфийлд. Защото ако убиецът на баща ти се бе сетил навреме, че онзи кон някога е бил притежание на съдията Дюкънфийлд, той щеше да е жив сега.
Дишахме едва чуто, наредени около бюрото, зад което бе седял съдията Дюкънфийлд, когато е зърнал насоченото дуло на пистолета. Бюрото не беше бутано оттогава. Върху него все още лежаха листове хартия, перодръжки, мастилницата и онази малка любопитно гравирана пиринчена кутийка, която дъщеря му бе донесла от Европа преди дванайсет години, а какво бе предназначението и, нито тя, нито съдията знаеше, тъй като единствено бе подходяща за тютюн — нещо, което той не употребяваше, и затова я използваше за затискане на листите хартия, макар че бе излишно, защото в стаята никога не ставаше течение. Ала той я държеше постоянно на бюрото си и всички ние я знаехме добре, бяхме го наблюдавали как си играе с нея, докато разговаряше с нас — отваряше пружинения капак и се любуваше на злобното изщракване, с което се затваряше и при най-малкия допир.
Сега, когато си припомням всичко, виждам, че останалото можеше да не се проточи чак толкова. Струва ми се, че ние сякаш през цялото време сме знаели; още усещам онова особено чувство на безмилостно отвращение, което в крайна сметка играе ролята на съжаление — нещо подобно изпитваш, когато гледаш гърченията на червей, прободен от карфица, при което чувстваш как червата ти се обръщат и ти иде, като няма друго, дори да си послужиш с гола длан, казваш си: „Хайде. Смачкай го. Направи го на пихтия и го прати по дяволите.“ Но планът на Стивънс не беше такъв. А той наистина имаше план, както разбрахме по-късно, защото не бе в състояние да разобличи престъпника, убиецът сам трябваше да се разкрие. Нечестно бе да действа по такъв начин и ние после му го казахме.
(„А самата справедливост не е, ли винаги нечестна — възкликна той? — Нима не е съставена по равно от несправедливост, късмет и шаблон?“)
Във всеки случай ние още не проумявахме накъде бие, когато заговори отново със същия бодър, анекдотичен тон, положил сега ръка върху пиринчената кутийка. Ала хората са роби на предубежденията. Нас ни озадачава не действителността, нито пък обстоятелствата, а ударът, нанесен от това, което предварително би трябвало да знаем, ако, разбира се, не сме погълнати дотам от вярата си в неща, които по-късно разбираме, че сме приели за истина само защото по една или друга причина сме им повярвали първоначално. Стивънс отново говореше за тютюнопушенето, обясняваше как не се удава на човек истински да се наслади на тютюна, додето не се убеди, че му вреди, изтъкваше какво удоволствие изпускали непушачите — за чувствителен човек едно от най-големите в живота, — породено от съзнанието, че се отдаваш на порок, с който можеш да навредиш само на себе си.