— Нищо спешно — промърмори смутено тя. Дръпна още веднъж силно от цигарата, задържа дима и го изпусна деликатно встрани.
Вльора й върна листчетата, без да продума. Забеляза купчината фасове, натрупани в лилавия стъклен пепелник на бюрото. С напукани зелени букви пишеше: „Сувенир от Добрачи“.
— Този лош навик ще те убие, Леда — скара й се Вльора.
Тя кимна и сведе поглед.
— Знам — отвърна и загаси цигарата.
— Въпрос на воля е — настоя той.
Телефонът иззвъня. Благодарна, Леда вдигна слушалката.
— Секция четири — каза енергично тя. Изслуша отсрещната страна и вдигна въпросителен поглед към Разпитващия, който поклати глава. Тя кимна с разбиране.
— Полковник Вльора не е в кабинета си. — Тонът на секретарката бе леко раздразнен и хладен, сякаш отхвърляше неприлична молба. Използваше тази тактика, за да избегне допълнителни въпроси. — Желаете ли да предадете нещо? — добави кратко тя.
Разпитващия се обърна и се отдалечи. За момент секретарката огледа мрачно гърба му, след което посегна към бюрото за нова цигара.
Когато влезе в кабинета си, Вльора трепна, заслепен от ярките лъчи на обедното слънце. Те проникваха през малките квадратни прозорчета като огнени благословии на някой разюздан светец. Вльора беше прекарал часове в мрачната стая за мъчения. Сега отиде до старото дървено бюро и седна с гръб към ярката безмилостна светлина. По никакъв друг начин не можеше да защити илюзиите си. Отпусна се за кратко в очакване на покоя. После, сякаш за да си вдъхне повече увереност, отвори чекмеджето на бюрото и огледа медалите си — „Партизанска звезда“, ордените „Скендербег“ и „Национален герой“. Взря се изпитателно в тях, затвори чекмеджето и се втренчи в дланите си. Видя, че не треперят. Поне беше спокоен. Взе телефонната слушалка, натисна бутон за свободна линия и набра някакъв номер.
Следвайки произволното си чувство за равновесие, което се менеше всеки ден, той размести предметите на бюрото си — купичка с кламери, букет прясно набрани цветя в чаша вода, поставка за входящи писма, препълнена с доклади за Задържания, и стара снимка в рамка. На нея се виждаха възрастна меланхолична жена — майка му — и петгодишно момченце със зелени очи. Под грубия ретуш усмивките им изглеждаха замечтани и отнесени като бледи, размазани спомени от отминали времена. Върху купчината документи имаше глинено преспапие с формата на сърце, обагрено в ярки цветове. В долната му част беше изписано името „Кири“ с малки букви. Букетът и сърцето представляваха единственият живот в стаята, въпреки че видът на цветята напомняше приближаваща смърт. Вльора беше забелязал, че всичко в тази сграда изглежда по този начин. Нещо витаеше във въздуха.
Съпругата на Разпитващия се обади.
— Ало?
Вльора погледна посърналите цветя, попивайки тъгата, която долиташе по телефонната линия. Намести една теменужка, бореща се за глътка въздух сред сноп червени макове.
— Аз съм — каза той уморено.
— Досетих се.
— Как е малката ми Кири?
— По-добре.
— А температурата?
— Свали я. Изглежда е само лек грип.
— Кажи й, че татко й праща милион целувки.
— Ще го направя.
— И прегръдки, Моричани.
— Разбира се.
Разпитващия впери очи в стената срещу него, докато чакаше болката да заговори отново. Гласът на жена му бе станал още по-мъртъв и отчаян. Трябва да й кажа нещо мило, помисли си той. Но какво? Внезапен мрак заля стената и той чу тракането на дъждовни капки по прозорците. Протегна ръка към ключа на бежовата настолна лампа и върху бюрото се разля петно ярка светлина.
— Тя ще се зарадва много — отбеляза тихо жена му.
Думите й прозвучаха като упрек.
Разпитващия намести лампата така, че да освети цветята в чашата като прожектор.
— Добре — отсече Вльора. Чувството за вина отстъпи на гневното негодувание и той се почувства напълно безпомощен. Изненада се как думите на утеха, които беше търсил, постепенно се отдалечават. Приличаха на корабокрушенци в спасителна лодка, превърнали се в малки точици насред леденото море.
— Трябва да затварям — каза той сдържано. Не можеше да се владее. Спомни си за изкуствения гняв на мъчителите.
— Не, почакай! — спря го тя веднага.
— Да. Какво има, Моричани?
— Става въпрос за Елез, новия бакалин на площада — започна съпругата му. Разпитващия се втренчи в документите на бюрото. Отново погълнат от мисълта за Задържания, той слушаше с половин ухо. — Знам, че лъже — долетяха смътно думите й. — Личи си, когато не е искрен. Лявото му рамо започва да трепери.