Вльора усети лек полъх на страх.
Остави докладите и се заслуша в успокоителното тропане на дъжда. Може би пък всичко беше наред? Дали безпокойството му не бе въображаемо или сънувано? Зад гърба си той дочу далечен грохот на мълния, отекващ някъде високо в планините на Селча Дечани. Изведнъж се надигна вятър и по прозорците заблъска пороен дъжд. Тайнствени проблясъци заиграха по очилата му. Далечни светкавици, спомен за слънцето. Внезапно вятърът утихна и дъждът спря. Вльора се заслуша и остана неподвижен дълго време, вперил очи в най-долното чекмедже на бюрото. Отвори го и извади отвътре пожълтяла картонена кутия от обувки. Постави я внимателно върху бюрото, сякаш съхраняваше в нея безценна реликва. Кутията беше стегната с дебел гумен ластик. За момент Вльора замислено поглади с палец възела, където ластикът се беше скъсал и бе завързан повторно. Той го свали, вдигна капака на кутията и се загледа в предметите — парче молив, кибрит, протрит кафяв портфейл от евтина напукана кожа, петдесет и седем леки на банкноти и монети, малък оръфан бележник, в който с дребен сбит почерк бяха изброени продажбите на сирене, снимка на жена и лично писмо, написано набързо, но красиво. Това бяха нещата, открити в джобовете на Задържания при залавянето му в Келеза.
Вльора се втренчи в снимката на жената. Беше протрита и избеляла, с неравни краища, като че ли бе отрязана от по-голяма фотография. Жената изглеждаше млада, на двайсет и няколко, макар че чертите й бяха размазани от мекия фокус. Иззад воала, от място, на което въздухът беше наситен със сълзи, блестяха две големи тъмнокафяви очи, изпълнени с гняв. Вльора остави снимката близо до преспапието във формата на сърце. После бръкна боязливо в кутията, улови едното ъгълче на писмото и бавно го вдигна. Състоеше се от един-единствен малък лист, сгънат няколко пъти. Бяха го открили между страниците на бележника. С опакото на ръката си Вльора бутна кутията настрана и намести лампата. Разгъна предпазливо листа и прочете:
Моя любов! Кой знае дали това писмо ще стигне до теб? Енвер умря. Дано Бог е добър с него, защото той се отнасяше мило с мен. Но сега трябва да дойдеш, сърце мое! О, Селча, зора моя, ангел мой! Ужасно ми липсваш! Ела при мен! Веднага, мое сладко момче! Ти си моята любов, младост и душа! Копнея да те прегърна. Ела бързо. Свободна съм, но не съвсем.
Всички селяни от Тети разказваха една и съща история — как Селча Дечани и Морна Алтамори се обичали безразсъдно от най-ранните дни на тяхната младост. Нито родителските заплахи, нито наказанията можели да засенчат смеха им. Но когато Морна навършила седемнайсет, я омъжили за друг — мълчалив специалист по поливно земеделие с безизразен поглед, който работел на удобна държавна служба. Душата на младия Селча Дечани била изтръгната от тялото му. Съсипан и потънал в скръб, той напуснал селото и се установил далеч, край блатата на юг. Скоро времето заличило дори спомена за имената на влюбените. Тогава обаче се намесила Смъртта. Първо мъжът на Морна бил убит от мълния, когато буря го изненадала на полето. Почти година преди този удар скърбящата Морна започнала да чезне в ноктите на непозната болест, която тихо и неотклонно стопявала силите й. След смъртта на мъжа си Морна изпратила знак на Дечани. Той се върнал в Тети, но я заварил мъртва. Въпреки огромната си тъга младежът останал да живее в селото. Съвсем скоро обаче и той бил покосен от болест, за която лекарите нямали име. Хората в Тети твърдяха, че е умрял от разбито сърце.
Свободна съм, но не съвсем.
Вльора се втренчи в думите. Какво означаваха? Обърканите му мисли бяха прекъсвани от дъждовните капки, тракащи колебливо по прозорците като бастун на някой слепец. Комплексният анализ показваше, че писмото често е сгъвано и разгъвано. Всъщност безброй пъти. Кой друг би го боготворял и препрочитал, ако не човекът, до когото е било адресирано?
Мъртвецът. Призракът. Селча Дечани.
Вльора вдигна очи. Зад него се вихреше силен вятър, стенеше леко и удряше стъклата. Разпитващия усети, че е объркан. Имаше усещането, че го наблюдават. Завъртя се на стола и погледна през прозорците към блещукащия север. От планините към града се носеха гъсти черни облаци. Приличаха на разгневени фанатични орди. След миг щяха да затъмнят площада отдолу, анонимните правителствени сгради от гранит, мрачните широки улици, водещи за никъде, и мократа статуя на Ленин, властваща над празните витрини на магазините, пълни с призраците на милиони копнежи, прахоляк и бегли остатъци от надежда. Раздрънкани и безцелни, два стари автомобила пълзяха сред потоците от забързани велосипедисти, които намръщено си проправяха път напред — подгизнали, парцаливи души, скрити под ярките дъждобрани. Пешеходците се влачеха с опърпани дрехи под плакати, заклеймяващи „враговете“ и „предателите“. Евтиното мастило се стичаше от големите печатни букви на тъжни червени и черни ивици. Разпитващия различи една колона с деца, които маршируваха две по две към Двореца на културата или някой от другите монолитни музеи на площада. Минаваха пред хотел „Дажти“ и за момент на Разпитващия му се прииска да беше юни. Мечтаеше да седне в кафенето на тротоара и да си поръча бира и плато вкусни мезета под звуците на танго или „На хубавия син Дунав“, носещи се в уморения вечерен въздух.