— Братовчедке Хариет — отрони тъжно тя, — ето ти последния брой на „Бостън Ивнинг Транскрипт“ и няколко прекрасни отровни смокини.
Майо сложи пръст на устните си и кимна, предполагайки какво може да е отключило съня. Неотдавна беше размишлявал върху същия епизод в Евангелието от Марк, в който слепецът, излекуван край Витсаида, в началото вижда „човеците да минават като дървета“. Той проглежда ясно едва когато Христос повтаря лечебната процедура. Като заклет агностик — макар че мистерията на човешкото тяло го бе принудила да повярва в някаква аморфна интелигентност, която понякога наричаше „Морис“ — Майо намираше този пасаж от Евангелието за озадачаващ и страховит. По времето на Христос не са били известни медицински методи за лекуване на слепотата. Следователно, ако изцелението край Витсаида не се е случило наистина, откъде Марк е познавал синдромите на проглеждането? Майо вдигна ръка и се втренчи в ноктите си, като леко наклони глава. Да, сънят беше отключил отново тези разсъждения.
А крилатата спринцовка? Кръвта? Отровните смокини?
Неврологът приключи ритуала по разсънването, облече се и свари вода на газовия котлон. Направи си силно подсладен чай в огромна порцеланова чаша, взе я и излезе в слабо осветения коридор. Известно време той постоя там тихо и неподвижно, навел замислено глава. Беше пъхнал ръка в джоба на медицинската престилка, която подобно на торбестите панталони беше твърде голяма за хилавото му тяло. Майо като че ли не носеше дрехите, а ги населяваше.
— Чудеса — промърмори лекарят.
Изведнъж те бяха станали толкова обичайни в стерилните коридори, колкото и стенанията на войниците в отделението по изгаряния. В понеделник една уплашена сестра на име Самия Марун му бе съобщила, че е видяла привидение. А после се случи и онова нещо с двегодишното момче от детското отделение, което страдаше от рабдомиосарком — бързоразвиващ се, фатален рак. Седмици наред рентгеновите снимки на момчето показваха тумор в гръдния му кош, нарастващ със застрашителна скорост. После той изчезна за една нощ. Разглеждайки снимките, стъписаният невролог бе промърморил: „Как е възможно, за бога!“ Момчето имаше и дизавтономия — мистериозно поражение на нервната система, което засягаше само ешкеназите, потомци на евреите от Източна Европа. При него пациентът не можеше да плаче или да изпитва болка. Подобно на рака, симптомите на заболяването също бяха изчезнали. „Морис! — си бе помислил Майо. — Смахнатият мошеник не играе по собствените си проклети правила!“ А за привидението, видяно от сестрата, си бе казал: „Невероятно!“
Забил поглед в чая, неврологът въздъхна и доби тъжен вид. В този час не можеха да се намерят макови кифлички.
— Вече не падат от небето — въздъхна той.
Тръгна напред, мина безутешно през отворената двойна врата до гишето на банка „Леуми“ и излезе от Медицинския факултет. Прекоси тъмната каменна пътека на двора и влезе в главната приемна на болницата. Две едри жени миеха пода, като унесено търкаха с вода и сапун плочките на бежови и черни точици. Големият кънтящ коридор, който денем се изпълваше със суматоха и шумотевица, сега беше пуст, ако не се брояха двете чистачки. Майо с тревога забеляза още един човек. Сбръчкан стар арабин с протрит тъмносин костюм, набола брада и изпито лице седеше на една от кедровите пейки, където пациентите чакаха реда си. Изпънал кльощавото си тяло, възрастният мъж гледаше Майо с надежда и очакване. „Откачалка — помисли си Майо. — Напълно изгубен в пространството.“ С меко пъшкане Майо отиде до пейката и седна.
— Добро утро — тихо поздрави той на арабски.
— Утро на рози.
— На рози и злато. Кажи ми, защо си дошъл толкова рано, братко? Вече го обсъдихме, нали?
Майо неотдавна бе попаднал на арабина, докато се връщаше от нощно посещение при пациент, който се оплакваше от силна фантомна болка в крайниците. Старецът твърдо вярваше, че ако не е първи на опашката, няма да бъде лекуван, защото е арабин.
— Чичо, не беше ли при доктора миналата седмица?
— Да.
— Той лекува ли те?
— Да.
— Тогава защо пак си тук?
— Защо не?
Майо присви устни. Изглеждаше стъписан. „Защо не“ в разговорния арабски доста се доближаваше по смисъл до думата пи на идиш — неясен и многозначен отговор с безброй оттенъци. Преди обаче неврологът да осмисли последното, арабинът докосна тавата си и жално обяви: