— Моля те. Това е ново. Имам главоболие.
— Не е необходимо да идваш толкова рано, чичо. Наистина. Няма значение дали си евреин или арабин. Още ли не си го разбрал?
— Заради войната е.
Погледът на Майо се спря върху болничния формуляр на пациента, свит на руло в лявата му ръка. Хартията леко изшумоля, когато смутеният арабин стисна по-здраво листа.
Майо се втренчи в него.
— Попълни ли формуляра? — попита го тихо.
— Да.
— Пак ли написа, че си пуерториканец?
Очите на арабина заблестяха от вина и упорство.
— Защо не?
Майо наведе глава за момент, после погледна напред.
— Ти фермер ли си, чичо?
— Имам магазин.
— Какво продаваш?
— Сувенири.
— Разбирам. И бизнесът не върви?
— Не, никак. Заради войната.
Майо се вгледа в лицето на арабина и рязко стана.
— Горе по всяка вероятност ще ти направят рентгенова снимка на черепа — каза той. — Мисля обаче, че главоболието ти се дължи на стрес. Когато туристите се върнат, ще се оправиш. Междувременно яж пържени зелени банани. Лекарско предписание. Богати са на калий, чичо. Вашите хора ги обичат. Те са пуерторикански специалитет.
Майо се обърна и се отдалечи.
— Бог да бъде с теб! — извика арабинът.
— Пържени банани!
Майо заобиколи парцала на чистачката и бавно се запъти към асансьорите. Единият беше отворен. Той влезе в кабината и натисна кръглия черен бутон за третия етаж. Вратата се затвори. Последва леко потрепване и безшумно изкачване. Когато стигна обаче, Майо не помръдна. Импулсивно натисна бутона на приземния етаж и слезе до него, след което пак се качи на третия. Тъй като обикновено асансьорите на болницата бяха претъпкани до задушаване, Майо се наслади на чувството за ненарушено пространство. В един момент промълви: „Към земята на играчките, моля!“, и напусна асансьора, изпълнен със задоволство.
Майо тръгна към кабинета си, но по пътя спря при дежурната сестра. Зад висок плот седеше хубавичка чернокоса сестра на трийсет и няколко години и записваше нещо в пациентски картон.
— Добро утро, Самия.
— Добро утро.
Сестрата не вдигна очи от картона. Тонът й беше равен и хладен. Майо въздъхна и поклати глава. Неотдавна беше наранил чувствата й, защото не се отнесе сериозно към историята й за пациентка на име Исабел Лакме — възрастна жена с лека деменция, напълно обездвижена заради фрактура на бедрото.
— Около един през нощта отидох да погледна пациента с изгарянето в триста и четвърта стая — беше разказала сестрата. — Тогава чух как някой ходи в коридора. Надникнах през вратата и кой мислиш, че видях? Кълна се в Бог, не лъжа! Беше госпожа Лакме!
— Не говориш сериозно.
— Кълна се! Тя беше. Само че изглеждаше някак…
— Как, Самия?
— Ами… енергична и млада. Обърна се, погледна ме право в очите и се усмихна. Челюстта ми увисна на половин метър! Не можех да повярвам, че ходи! Извиках: „Хей, госпожо Лакме!“ Бях шокирана. Тя продължи нататък и се скри от погледа ми. Тръгнах след нея. Когато излязох в коридора, беше изчезнала. Там нямаше никой! Беше се изпарила!
— Самия…
— Не, не, почакай! Това не е всичко… Отидох право в стаята й и…
— … не си е била в леглото, нали?
— Напротив. Беше там и спеше.
— Накъде биеш, Самия?
— На следващия ден отидох в стаята й. Дъщеря й дойде на свиждане и…
— Каза ли й какво си видяла?
— Ще престанеш ли да ме прекъсваш? Не, Моузес. Не обелих и дума. Дъщерята взе ръката й и я целуна. Видях, че е разстроена. Сещаш се. За малко да заплаче. Каза на майка си, че й се иска да не е постоянно „прикована“ за леглото. Тогава Лакме — кълна се пред Бог, Моузес, това е святата истина! — отвърна: „Не се тревожи. Изобщо не съм прикована за леглото. През цялото време се разхождам с млади хора.“ Обърна се леко към мен и добави: „Ти знаеш, че не лъжа, защото снощи ме видя, нали, сестро?“ Боже мой, Моузес! Щях да припадна! Можеш ли да повярваш?
— Не — отговори неврологът. — А и нямаш никакво право да халюцинираш, Самия. Тази привилегия е запазена за главния лекар и другите високопоставени членове на персонала.
Ето защо се държи така, размишляваше мрачно Майо. Заслуша се в шумоленето на писалката. Сестрата продължаваше да пише с наведена глава. Беше му казала, че е видяла и друго нещо онази нощ. Майо се втренчи в алената Давидова звезда, избродирана на голямата й касинка. Опитите му да повярва на думите й не бяха подкрепени от факта, че той я смяташе за невротичка, която не се бои да достига крайните предели на параноята. Веднъж тя горчиво се бе оплакала, че продавачите в бакалницата близо до Йерусалимските хълмове, нескъпия район, в който живееше, отказали да занесат покупките й до колата, защото „целият гнусен персонал там мрази арабите“. Всъщност собствениците на магазина бяха палестинци. Майо зачака търпеливо с надеждата, че сестрата ще спре да пише, но накрая се отказа и се отдалечи с въздишка. Дращенето на писалката зад гърба му престана.