Майо поклати глава и продължи напред. От двете страни на коридора имаше легла с неспокойно спящи хора. Срив на главния болничен компютър беше забавил изписването на десетки пациенти, дошли само за рутинни изследвания. Майо отново поклати глава. Пред вратата на кабинета си извади ключа от джоба и докато го пъхаше в ключалката, погледна замислено към слабо осветения коридор. В тъмния му край едва доловимо блещукаше някаква примамлива тайнствена светлинка. Там, помисли си Майо. Там се е случило.
— Самия, ти си луда — промърмори той.
Извади ключа, пусна го в джоба си и след миг вече влачеше крака покрай дългата стена с големи прозорци. Подмина неизползваните кислородни бутилки и носилки, докато не стигна до дъното, където започваше детското отделение. Беше изрисувано с пъстри герои от анимационни филмчета. Майо спря. На пода пред него имаше нещо. Наведе се и го вдигна. Беше тясна готварска шапка. Майо реши, че е част от детски костюм за празника Пурим, и мека тъжна усмивка стопли очите му. Остави шапката върху една количка с лекарства, която безмълвно чакаше да възобнови обиколките си. Неврологът чу зад себе си леко дрънчене, сякаш някой бе изпуснал шевна игла. Обърна се, но не видя нищо. Коридорът беше пуст. Какво очакваше да види?
— Госпожо Лакме? — попита той със сух глас.
После отиде до стъклото за наблюдение, спря и огледа високите метални креватчета в отделението. Във всяко спеше по едно дете. Майо се втренчи замислено в чернокосото момче, чийто рак и дизавтономия бяха изчезнали. Двойната ремисия беше само част от загадката. Тук витаеше и друга мистерия — втората невероятна история, разказана от Самия.
Майо долови някакво движение, отмести очи и видя, че едно от децата е будно — двегодишно момиченце с розови, закръглени бузки, което лежеше на една страна с палец в устата. Гледаше Майо със закачлива усмивка, изпълнена с очакване. В момента, в който неврологът срещна погледа му, то се изправи, засмя се и сключи длани пред гърдите си. Известно време седя неподвижно и наблюдаваше Майо с присвити очи, докато усмивката постепенно не изчезна от лицето му. Детето лапна отново палеца си, легна с въздишка и се обърна на другата страна. Неврологът се втренчи озадачено в момиченцето, след което се отдалечи. Стискаше чашата с чай, който сега беше по-хладен от стремежа му да открие смисъла на живота.
Пред вратата на кабинета си Майо се поколеба. Усети странното движение на някакъв черен предмет в края на коридора, но когато погледна натам, не видя нищо. Майо поклати тъжно глава, отключи кабинета и влезе. „Смъртоносният вирус Самия се разпространява — помисли си той. — Трябва да уведомим Световната здравна организация!“ Майо отиде до въртящия се кафяв стол, който чакаше търпеливо зад бюрото, седна и огледа разхвърляното помещение. Докато беше главен лекар — пост, който напусна по времето, когато теглото му започна да намалява драстично, — малкият кабинет на Майо беше отражение на ума му, мълчалив храм на реда и организацията. След оттеглянето му обаче уютното убежище постепенно се бе превърнало в смахнат зайчарник, където книгите и медицинските монографии се блъскаха за място по рафтовете с дрънкулки и сувенири. Голите някога стени сега се задъхваха под цитати в рамки, снимки и странни декорации като един избелял етикет от буркан с течна лилава субстанция, наречена „Сок от цвекло Носферату“ (точно под името се четеше думата „Внос“). До него висяха две сентенции на израелския хуморист Ефраим Кишон. Едната беше озаглавена „Съвет към пациентите“:
Другият цитат от Кишон гласеше: