Едната беше посветена на педункулярната халюциноза — рядко неврологично разстройство, при което напълно здрави хора виждат познати анимационни герои като прасето Порки и патето Дафи, облечени във военни униформи (често на нацистки есесовци). Втората статия се отнасяше за болката и един забележителен експеримент, проведен неотдавна в Центъра за контрол на болката към Калифорнийския университет в Лос Анджелис. В него участвал „белокос мъж“, прехвърлил шейсетте, и една много тънка дъска с размери метър на метър. Отгоре били заковани стотици пирони, чиито остри върхове стърчали три сантиметра над повърхността. За да се подсигурят, че няма измама, членове на Медицинския факултет опрели длани в пироните и се уверили, че и при най-минимален натиск те биха пробили човешка плът. След това белокосият обект свалил ризата и фланелката си, легнал до дъската и се претърколил по гръб върху остриетата на стърчащите пирони. Без да показва и най-малкия признак на болка, мъжът останал да лежи така в продължение на няколко минути, след което „се изправил, а из стаята се разнесъл отвратителен звук от изваждането на пироните от плътта му“. Само на едно място на рамото имало кървене, но и то престанало веднага щом мъжът видял раната. Съществуваха индивиди с „вродена нечувствителност към болка“ — много рядко неврологично разстройство, при което поради все още неизвестни причини отсъства връзката между рецепторите за болка и мозъка, къде тя се разпознава. Белокосият мъж обаче не бе страдал от подобно заболяване.
— Ти си интересна личност, Морис — промълви Майо с едва помръдващи устни. — Някои от създанията ти не могат да ронят сълзи, а други са устроени така, че да не чувстват болка. Как да го разбирам? Като благословия или като ужасно проклятие?
— Трябва ли ви нещо, доктор Майо?
Стреснат, Майо вдигна поглед.
Пред бюрото му стоеше висок рус мъж с грубовато лице и брада. Беше облечен в бяла болнична престилка и го гледаше добродушно. Работеше като санитар доброволец и изпълняваше всякакви задачи, но през повечето време четеше на глас на пациентите.
— А, Уилсън, не чух, че си влязъл.
— Минавах и реших да проверя дали нямате нужда от нещо.
— Да, научи ме да се телепортирам.
— Моля?
Откъм коридора долетяха стъпки.
Уилсън стрелна очи по посока на звука.
— Не съм те виждал от седмици — каза Майо със закачлива усмивка. — Да не си бил в отпуск, Уилсън? Носил си се по повърхността на живописното Мъртво море, размазвал си хумус по физиономията си, пийвал си отлежало вино „Манишевиц“ и си мислел: „Ето това е живот! Така трябва да се живее!“
Майо погледна към коридора, по който мина забързан францискански свещеник с рижа брада и кафяво расо. На въжения му колан подрънкваше броеница от маслиново дърво. Беше Денис Муни, веселият, дъвчещ пури отец, който отговаряше за Църквата на Полето на пастирите в градчето Бейт Сахур, недалеч от Витлеем. При посещенията си в Йерусалим той се отбиваше и в „Хадаса“. Майо го намираше за отегчителен и изпита дълбоко облекчение, когато свещеникът не спря да си побъбрят.
Погледът на Майо се върна към санитаря.
— Какво ти има на ръката? Изгорил ли си я?
— Гореща печка.
— Печка-мечка! Разбери нещо, Уилсън. Не можеш да палиш огън за печене на сладкиши, като полееш парче маца̀ с керосин и драснеш клечка кибрит. Хлябът, с който постъпваш така, неизбежно ще си отмъсти. И престани да си гризеш ноктите, за бога! Защо бродиш тук по това време? На кого четеш? На прилепите ли?
— Бях в отделението по изгаряния. Понякога пациентите заспиват трудно.
Майо сведе поглед и кимна.
— Да, знам — промърмори мрачно той.
— Отивам в лабораторията. Искате ли нещо?
— Не, не, Уилсън. Благодаря ти.
Майо отново стана сериозен. Яркият щит на хумора беше станал твърде тежък, за да го вдигне високо. Уилсън го изгледа съсредоточено за момент, после се обърна и излезе. Майо вдигна глава и го проследи с очи. Веднъж месечно неврологът отиваше с кола до Рамала, където помагаше като доброволец в един лепрозариум, поддържан от австрийски монахини. Няколко пъти беше заварил там Уилсън да чете книги или новини на неграмотните и слепите прокажени. Последното напомни на Майо за друго „чудо“ — този път се касаеше за възрастна прокажена жена от село, която постепенно беше загубила зрението си. Седеше сама в тъмна килия и надаваше остри писъци всеки път, когато неочаквано я изложеха на светлина. Преди два месеца зрението й се бе възстановило. Тя не се бе излекувала от проказата, но в голяма степен се бе спасила от самотата.