— Трябва да си коригирам носа!
Самия нахълта в стаята, размахвайки ръце. Колосаната й престилка шумолеше. Тя се отпусна на протъркания стол от зелена изкуствена кожа.
— Ето, виждаш ли? — Сестрата обърна глава на една страна и повдигна с пръст върха на носа си. — Трябва ми някой добър лекар. Страшно добър.
Майо гледаше стъписано как сестрата се стоварва на стола. Краката й увиснаха на няколко сантиметра над пода, а огромните й обувки щръкнаха нагоре.
— Другата седмица ще имам гости от Америка за вечеря — продължи тя. — Как да се подготвя? Каква храна да им сервирам? Израелска или арабска? Каква?
Тя не спираше да жестикулира ожесточено, а големите й тъмни очи блестяха. Впусна се в задъхан монолог, който преминаваше хаотично от тема на тема — предстоящата вечеря, Голанските възвишения и точното количество лимонов сок в рецептата за хумус. Най-накрая, когато кутията с безсмислени теми се изчерпа, тя скочи на крака и започна да разглежда снимките и цитатите по стените.
— Виждам, че си закачил много нови неща — отбеляза Самия.
— Защо не?
— Уилсън ли излезе от тук преди малко?
— Да.
— Около него винаги е толкова спокойно. Забелязал ли си, Моузес?
— Не.
— Ти си от камък. Малко е муден, но… тази усмивка! Направо е убиец! Не разбирам само защо не вземе да си обръсне брадата. Знаеш ли, че живее на нашата улица, срещу мен? Виждам го непрекъснато.
— Желателно е да носиш брада по тези места, Самия.
— Да, да. И е хубав. Само че е твърде млад за мен, Моузес.
Майо я изгледа озадачено.
— Твърде млад? — учуди се той. — Уилсън е по-стар от теб.
— Глупости. Освен това виси с разни отрепки в „Клуб 2000“.
— Откъде знаеш? Да не би да го следиш, Самия?
— Недей да хитрееш. Понякога поглеждам през улицата и виждам как в апартамента на Уилсън се разхожда някакъв тип. Дръпва пердетата и поглежда надолу, когато търговецът на плодове дрънка с камбанката си. Винаги е по пижама. Мислиш ли, че Уилсън е обратен?
— Съмнявам се.
— Няма да му навреди, ако махне тая брада. Тя скрива по-голямата част от лицето му. Какво е това? Означава ли нещо? Да не е реплика от някой филм?
Самия посочи един надпис с големи печатни букви, който Майо беше сложил под снимката от „Казабланка“:
— Да, означава нещо.
— Какво?
— Не е важно.
— Толкова си проклет! А тези тук? — попита сестрата. — До снимката на Мерал, когато направи онзи арест. — Самия премести ръката си от вестникарската снимка на униформен сержант към съседната. На нея се виждаха две усмихнати момчета, прегърнати през рамо. Тя посочи. — Това си ти, нали? Отляво?
— Да, аз съм.
— А кой е другият?
— Мерал.
— Никога нямаше да се сетя.
— Защо?
— Защото изглежда щастлив.
Майо се втренчи в снимката. В очите му се появи далечна тъга. Спомни си как три месеца след като бе направена, почина майката на Мерал, последният член от семейството му. На дванайсет години той трябваше да се погрижи за погребението.
— Какъв тих човек — отбеляза сестрата. — Вижда ли се с някого?
— Какво имаш предвид? С психиатър ли?
— Не, с жена.
— Не мисля.
— Лошо — каза сестрата.
После се завъртя към Майо със сияещи очи.
— Не беше ли страхотен с онзи маниак от Психото?
Усамотено на седмия етаж, психиатричното отделение на болницата някога бе приютило двама кротки пациенти с шизофрения, всеки от които вярваше, че е Исус Христос. Преди шест седмици единият от тях бе убил другия. Убиецът, пленен 17-годишен войник от Сирия, загубил гениталиите си в сражение, съвсем неочаквано и без очевидна причина преряза гърлото на жертвата с трийсетсантиметров кухненски нож. После го доближи до собственото си гърло и заплаши, че ще се самоубие, ако охраната на болницата се опита да го хване. При тази патова ситуация някой предложи да се обадят на полицай Мерал и да го събудят посред нощ. Когато го видя да влиза в отделението, младият чернобрад убиец, който в момента проповядваше екзалтирано, за да докаже божествената си самоличност, просто млъкна. Мерал отиде до него с вдигнати длани и меко произнесе на арабски: „Ibni, сине мой“. Ножът се изплъзна от дланта на войника и падна на пода, а самият той се хвърли в прегръдките на Мерал и избухна в конвулсивни, разтърсващи ридания. Мерал сложи ръце на главата му и повтори отново на арабски: „Да, бедни сине. Знам, знам.“