— Беше изумителен — продължаваше да бърбори Самия, като пак се обърна към стената. — Искам да кажа, у него има нещо, което те пленява. Нямам представа какво е, но му се доверяваш. Нали? Просто му се доверяваш. А това какво е?
Посочи една гравирана плочка, на която пишеше „CUBA SI, MASADA NO!“
— Не разбирам — добави сестрата. — Какво…
Неврологът я прекъсна енергично.
— Стига толкова, Самия! Престани! Хайде, седни тук и ми разкажи всичко отначало.
Сестрата го погледна недоумяващо.
— Какво да ти разкажа?
— Много добре знаеш какво.
— Не, не знам.
— Цялата история за клоуна.
— А, за нея ли става дума? — Самия махна отегчено с ръка и се обърна, за да разгледа отново снимките. — Не съм съвсем сигурна, че бих могла…
— Престани! Предавам се! На параноичния фронт всичко е спокойно! Виж, премислих нещата и искам пак да чуя историята с най-малките подробности, които можеш да си спомниш. Този път ще слушам, Самия, обещавам!
Маската на безразличие падна от лицето на сестрата. С благодарно и трогнато изражение тя се запъти към стола от изкуствена кожа и седна. Сега обаче не се отпусна в него, а се приведе леко напред, тръпнеща от нетърпение още веднъж да разкаже историята си.
Преди два дни (понеделник), 11 март, по време на почивката си в три през нощта тя отишла в детското отделение, за да се види с Ципи Там — нейна приятелка и дежурна сестра във въпросната смяна. По пътя Самия зърнала един клоун с циркаджийски костюм и грим, който сръчно жонглирал с три оранжеви топки пред публика от само две будни деца в отделението: двегодишно момиченце с розови бузки и „детето-чудо“ с рабдомиосаркома.
След като свърши, сестрата се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Майо я попита дали е сигурна за датата, на която се бе случило това. Тя потвърди.
Същия ден ракът и дизавтономията мистериозно бяха изчезнали.
— Знаеш ли кой беше клоунът? — попита Майо.
Сестрата сви рамене.
— Не?
— С целия този грим и костюма… Носеше червена перука. Дълга и рошава — обясни тя. — На ситни къдрици.
— Трябва да е бил от персонала — предположи Майо.
— Не знам.
— Или човек, нает от родители?
Сестрата вдигна вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Някое от децата имаше ли рожден ден?
— Кога?
— Въпросния ден.
Майо си спомни за времето в Калифорния. Родителите обикновено изпращаха клоун на ролкови кънки на мястото, където се празнуваше детският рожден ден. Но посред нощ?, усъмни се моментално той.
— Не знам, Майо. Защо?
— Няма значение. Колко висок беше клоунът?
— Доста, струва ми се. Голям човек.
— С едро телосложение? Мускулест?
— Да, и двете.
— Значи си сигурна, че е бил мъж?
— Не.
— Как така?
— Казвам само, че не съм сигурна.
— Но предполагаш, че е бил мъж?
— Някога виждал ли си жена клоун?
— Излизал съм с много такива, Самия. Говори ли с него?
— Не. Само минах оттам.
— Той видя ли те?
— Не знам. Не мисля.
— Продължи ли да жонглира?
— Да.
— Децата изглеждаха ли разтревожени?
— Не, бяха радостни. Момиченцето пляскаше с ръчички и се смееше.
Майо се втренчи безизразно в сестрата. После сведе очи към бюрото и кимна.
— Добре — каза разсеяно той. — Вярвам ти.
Майо изведнъж надигна глава.
— Повика ли охраната, Самия?