— Има субдурален хематом — обяснил докторът.
— Не, демоните са виновни! — извикал обезумял пекарят.
Жената набързо се прекръстила.
Старият лекар свил рамене и си тръгнал.
Докато ядосаният Грод ругаел тихо край леглото му, пострадалият фермер, все още в безсъзнание, хванал треска, която преминала в пневмония. След три дни мъжът бил видимо мъртъв.
Грод се разплакал неутешимо.
— Демоните го убиха! — извикал той в даден момент.
— Да, само изглеждаше като пневмония — съгласила се съпругата.
След това на никого не му било до приказки.
Кодексът беса не можел да бъде удовлетворен без убийството на някой мъж. И така, година след смъртта на фермера, когато вниманието и бдителността били приспани, пекарят Грод се върнал в къщата на умрелия. Там заварил неговия малък син, който си играел на моравата. Грод огледал облените от слънце сини макове, по-ярки дори от бенгалски огън, лешниковите храсти и черешовите дръвчета, кучешкия дрян, синапа и магданоза, чуруликащите чучулиги и листенцата на маргаритките, по-бели от полярна лисица. Наблюдавал как детето гони пеперуда с черни криле, заслушал се в звънчето на кравата в далечината, спомнил си младостта, чул смеха на малкото момче, поел дъх и го застрелял между пъстрите очи. Ловната група търсела именно Грод, когато случайно попаднала на Задържания.
Някои смятаха, че не е случайно.
Въпрос: Какво ви отведе в къщата?
Отговор: Нищо, господин полковник. Грод е роднина на слепеца, който живееше там, но той има кръвна връзка с повечето селяни. Нищо не ни отведе там. Само съдбата.
В. Пази благоприличие!
О. Извинете, господине.
В. Съдбата ни е в наши ръце.
О. Да, така е.
В. Да се върнем към къщата…
О. Намира се извън селото. Обкръжихме я малко след залез-слънце. Беше студено. Влязохме вътре и заварихме слепеца. И другия.
В. Другия?
О. Да. Слепецът седеше край огъня. Другият беше до масата. Имаше много храна: зеле, хляб, сирене, агнешко, яйца, лук и малко грозде. Щом видях агнешкото и яйцата, си казах, че онзи трябва да е гостенин, външен човек. Така че насочих пушката към него. Можеше да е Грод, макар че се съмнявах.
В. Защо?
О. Защото се знаеше, че Грод е синеок и слаб.
В. Не разбирам.
О. Ами… мъжът не отговаряше на описанието на Грод.
В. Не си видял Задържания да е синеок и слаб?
О. Разбира се, че не. Той е черноок и набит, истински звяр. Защо гледате тъй втренчено?
В. Няма значение. Задържания оказа ли съпротива?
О. Не.
В. Нищо ли не направи?
О. Не. Седеше с наведена глава и не помръдваше. На скута му имаше малко вълнено одеяло, което скриваше ръцете му.
В. Каза ли нещо?
О. Не. Говореше само слепецът. Попита ни кои сме и какво искаме. Обясних му, след което ги подканих да се легитимират. Когато старецът стана, видях, че е сляп, и му казах: „Остави, дядо, седни.“ Другият извади картата от джоба си и ми я подаде. Пишеше, че името му е Селча Дечани, продавач на сирене от Тети. Мисля обаче, че е нещо повече от това.
В. Защо?
О. Не знам. Не мога да го обясня.
В. Подавам ти личната карта на Задържания. Тогава проучи ли я внимателно?
О. Ами не. Той очевидно не беше Грод, така че само прочетох някои детайли, разгледах снимката и му върнах документа.
В. Разгледай я отново.
О. На нея е доста слаб. В действителност не е такъв.
В. Но си сигурен, че е той?
О. Да, той е.
В. А цветът на очите? Какво пише?
О. Странно.
В. Какво пише за очите?
О. Пише, че са сини.
В. Сега спомняш ли си, че са били сини?
О. Бяха черни, като лъскави маслини в буре зехтин. Пътувахме заедно до затвора в Шкодра. Черни са.