— Не. Помислих си, че е получил позволение, и реших първо да попитам Ципи. Тя обаче не беше в стаята си. Върнах се пак в отделението, за да разбера какво става, но той беше изчезнал.
— Клоунът ли?
— Да, клоунът.
— А двете деца бяха ли будни?
— Само момчето.
— Стори ли ти се някак различно?
— Различно? В смисъл?
— По-здраво например?
Самия поклати глава.
— Не бих разбрала.
— По-жизнено?
— Нямаше как да забележа. Не работя в това отделение.
— Да, естествено.
— Четох за едно лекарство в Европа, някакво приспивателно. Мъжете го дават тайно на жени и после ги изнасилват, Майо.
Майо кимна.
— Да. „Рохипнол“.
— Действа ли наистина?
— Защо, Самия? Нима искаш да го пробваш върху себе си?
Сестрата се разсмя и погледна нежно невролога.
— Толкова си забавен! — възкликна тя.
Майо сведе очи.
— Да, смешко е вечен — промърмори замислено докторът.
— Искаш ли пак да ти разкажа за Лакме?
Майо я изгледа със студено изражение, наклони се напред и размести документите пред себе си.
— Не. Не сега, Самия. Благодаря ти. Трябва да подготвя лекцията си.
— Е, добре. Аз също имам работа.
Самия стана.
— Обади се, ако се сетиш за нещо.
— Добре.
— Благодаря ти, Моузес.
— За какво?
— Мисля, че знаеш…
Сестрата се обърна и излезе от кабинета. След като тя изчезна от полезрението му, Майо продължи да гледа втренчено към коридора, докато стъпките и шумоленето на престилката й не заглъхнаха. Спомни си как веднъж беше чел в едно медицинско списание, че някога в Лондон, на улицата точно срещу Биг Бен, имало клиника за болни от безсъние. Съществуваше ли по-безумна история от тази?, зачуди се Майо. Някъде се чу отварянето на асансьорна врата, която след миг се затвори. „Морис се измъква — заключи той, — преди смахнатата Божия полиция да дойде да го прибере. Можем ли изобщо да живеем в рационална, надеждна вселена, щом се случват такива откачени неща?“
— Няма значение — промълви Майо на глас. — Стига магията да е бяла.
В очите му се появи далечна меланхолия, докато наблюдаваше снимката от „Казабланка“. После погледът му се насочи към пепелника, пълен със смачкани фасове от цигари „Европа“, и се спря на тъмнината отвъд прозореца. Искаше да се зазори, за да може да види седалището на ООН, разположено високо на хълма на изток, в Еин Керем, където е бил роден Йоан Кръстител. Както обикновено, неврологът щеше да се усмихне при мисълта, че сградата сега се намира там, където някога е бил домът на Кайафа.
Майо тихо се приведе над работата си, прегледа различни пасажи от статията за болката и нахвърли няколко бележки в жълтия тефтер със сини редове. След двайсет минути хвърли писалката. Мислите му бяха хаотични. Предчувствието. Сънят. Неспокоен, той стана и излезе от кабинета, за да обиколи смълчаните нощни коридори, осеяни с табели: „Пази тишина“. В отделението по изгаряния побъбри с един страдащ от безсъние млад войник, който сам беше донесъл ръката си, откъсната на бойното поле в октомврийската война по време на Йом Кипур. Пациентът се беше надявал, че хирурзите ще могат да я пришият на мястото й. „Помня единствено как хванах ръката си за китката.“ След това Майо се качи на четвъртия етаж в неврологичното отделение. На слизане от асансьора видя отец Муни. Когато зърна Майо, симпатичният францисканец на четирийсет и няколко години спря за миг. Изглеждаше нерешителен и леко стъписан. После се усмихна широко и се приближи към Майо с протегната ръка. Неврологът направи мислена гримаса. Като неуморен и жизнерадостен разказвач свещеникът винаги беше готов да засипе нещастния слушател с безкрайни отегчителни истории, предназначени да илюстрират дръзкото му чувство за хумор. Веднъж например бе разказал как се е преобразил на бременна монахиня в инвалиден стол, за да посрещне на летището свой колега свещеник. Разперил широко ръце и весело извикал на смаяния пътник:
— О! Джим! Така се радвам, че ти си бащата!
— Хей, Майо! — възкликна сега Муни.
Майо допря показалец до устните си.
— А, да, съжалявам — каза Муни по-тихо. — Забравих колко е часът.
Вратата на асансьора започна да се затваря и Муни протегна ръка, за да я задържи.
— Как я караш, Майо?