Шор беше почти напълно оплешивял, с високи, изпъкнали скули и харизматичен поглед, който го правеше поразително красив дори сега, когато бе навлязъл в шейсетте. Беше се женил многократно и в бърза последователност за няколко от най-бляскавите звезди на Холивуд. Веднъж Майо го бе попитал как изобщо е могъл да изостави тези красавици, а Шор бе отвърнал:
— Шегуваш ли се? Беше адски трудно! Как се обръщаш към една гола богиня в леглото ти, за която копнеят всички мъже на света, и й казваш директно: „Отегчаваш ме“? Наистина ли мислиш, че беше лесно, за бога! Мисли, Майо, мисли!
Освен това Шор беше споделил какво го е накарало да изостави музикалната си кариера.
— Преди време реших да направя много специално турне — бе обяснил той. — С един страхотен оркестър. Най-добрите музиканти в страната. Най-талантливите! Искахме да изпълним нови, оригинални парчета, а не онази скучна помия, която свирехме в „Парамаунт Тиътър“ на Таймс Скуеър или на колежанските балове. Затова написах няколко страхотни композиции — наистина гениални — и събрах чудесен оркестър. Тръгнахме на турне и познай какво стана… Хората не ни харесаха, Майо! Освиркаха ни! Да, след всеки концерт протестираха и крещяха, че искат големите стари хитове, докато накрая не им теглих една майна и не прекратих турнето. Върнах се в апартамента си в Манхатън, където киснех и сумтях по цял ден. В даден момент страшно се ядосах и отидох при агента ми. Казах му да събере музиканти за ново турне, но този път нямаше да им платя повече от минимума. „Минимума?! — разкрещя се той. — Еди, полудя ли? За толкова малко пари не можеш да откриеш свестни музиканти! Ще намериш само трупове, тромпетисти с белодробен емфизем!“ Аз обаче отвърнах: „Точно трупове искам! Пет пари не давам, ако не могат да четат ноти! Говоря сериозно. Направи го!“ Скоро той ми доведе някакви отрепки, които си мислеха, че музиката по ноти е психиатричен тест. Тръгнахме на турне. Звучеше гадно, направо кошмарно, нещо като „Великите романтични хитове на Мантовани за автомобилни състезатели“. Свирихме най-популярните ми парчета, всички виенски сладкиши, които жената на Моцарт е хвърляла в лицето му, а ония пещерняци умираха от кеф, аплодираха бурно и тропаха с крака! Не можех да повярвам! Отвратително! Гадеше ми се! Една вечер по време на концерт разперих ръка, за да подскажа на момчетата кой пасаж следва. Ето така, малко настрани, така че да не видят точно колко пръста им показвам. Трябваше да гадаят и всички изсвириха различни пасажи. Прозвуча като сблъсък на две галактики. Пълна какофония. Звуци от дъскорезница. Страшен боклук. И какво стана? Обсипаха ни с аплодисменти! — Шор се бе загледал мрачно в пространството. — Това беше върхът — бе заявил той. — Същата вечер отмених останалите концерти от турнето, купих си ферма, почнах да пиша и повече не погледнах назад.
— Маестро, не е ли много късно? Или… по-скоро рано?
Майо надникна през прозорчето на вратата и видя, че Шор седи буден в леглото. Държеше химикалка и бележник, а в скута му бе оставена отворена книга. Неврологът влезе в стаята и застана в долния край на леглото, пъхнал ръце в джобовете на престилката.
— Здравей, хлапе. Какво става? Как я караш? — Шор свали очилата за четене и се усмихна на Майо. После леко се намръщи и погледна замислено встрани. — Май нещо ме събуди. Не знам точно какво.
— По-добре ли се чувстваш?
— Да, много по-добре, Майо. Благодаря. Поне вече нямам главоболие и не ме свива стомахът. Ти как си? Изглеждаш странно. — Шор проточи врат, примижа и се вгледа съсредоточено в лицето на Майо. — Приличаш на човек, който току-що е изгубил най-близкия си приятел.
Майо се усмихна вяло.
— О, това стана преди много време.
— Изглеждаш, сякаш ти се е случило отново. Ела, седни. Вземи си стол.
— Не, виждам, че работиш. Няма да ти преча.