— Две неща — започна той. — Албанците продължават да се обаждат за техния човек, който е изчезнал. Следващия път ще ги прехвърля на теб. Много са досадни. Някакви новини за мъжа?
— Не, никакви. Трябва ни снимка. Вече три пъти я поисках. Когато я получим, може да извадим повече късмет.
— Ако я получим.
— Да, „ако“.
Веждите на Зев се извиха нагоре като сърпове.
— А улица „Ремле“, Мерал?
— Нищо ново.
— Както и очаквах. Мисля си, че е по-добре да зарежеш случая. Вероятно ще се окаже фалшива тревога.
— Не, има нещо гнило. Сигурен съм.
Зев се обърна и погледна замислено през прозореца. Продължаваше да потропва хаотично с молива по бюрото.
Накрая се обърна пак към Мерал.
— Добре, сержант, действай. Инстинктите ти винаги са били страхотни.
Мерал кимна, обърна се и излезе от кабинета. Зев го проследи с очи през отворената врата.
— Горкият нещастник — промърмори той.
После стисна здраво молива и се върна към работата си. Трябваше да обобщи информацията от неубедителните заключения на съдебния лекар за Юсеф Тамал, йеменски емигрант от Бейт Сахур, заподозрян в различни престъпни дейности. Мъжът беше открит мъртъв в подножието на Кулата на Възнесението:
… счупен череп и врат и множество охлузвания и контузии; разкъсване на платизмата и трапецовидния шиен мускул, както и на други по-малки мускули на врата; фрактура на гръбначния стълб и прешлени…
„Счупен при падането — написа Зев — или преди това?“
Отвън Мерал застана с гръб към кремавите каменни стени на управлението. Поривите на вятъра и дъждът бяха спрели и полицаят се втренчи в отблясъците върху калдъръмената улица. Съзнанието му все още беше ангажирано със случая на улица „Ремле“. Свидетелят бе чул шум от влачене на нещо тежко. Какво ли бе то? Кой беше Йозеф Темеску? И най-странното от всичко: след сблъсъка в лендроувъра бяха открити овъглените останки на голяма черна кукумявка и на друга, доста по-малка птица, която не успяха да идентифицират. Приличаше на сипка или обикновено врабче — любима плячка на кукумявките, които често посещаваха града и ловуваха нощем. Мерал не можеше да разбере защо са били там. Поклати глава и прехвърли мислите си към по-прозаични неща. Обиколката. Началникът на участъка „Кишла“ изискваше от всеки полицай да се разхожда из християнския квартал по пет часа седмично след дежурство, за да „не загуби контакт с хората и да чуе оплакванията им“, както се изразяваше Зев. След още три часа Мерал щеше да изпълни квотата си за седмицата и да успее да стигне навреме за общата вечеря в „Каса Нова“, пансиона с деветдесет стаи, където живееше.
След като взе това решение, Мерал нагласи черната си барета и излезе на улица „Арменска православна патриаршия“, където бързо сви наляво и после надясно по улица „Давид“. Отправи се към оживените закрити пазари, наситени с гледки и звуци, които го караха да се чувства, сякаш е напуснал някакъв плосък, безцветен сън и се е събудил сред истинския, пъстър живот. Бутаха го слаби възрастни носачи, превити от огромни товари на плещите си, и пешеходци с всевъзможни облекла: арабски работници на магарета; туристи с най-различни покупки; кюрдски жени с подноси на главите, преливащи от прясно изпечени сусамени кифлички, питки и варени яйца; ултраортодоксални евреи с гъсти бради и навити плитки, облечени с черни кафтани и кожени шапки; мюсюлманки и достопочтени християнски прелати. Всички тези хора се тълпяха около сергии със сувенири и магазини, край огромни кръгли тави със сочна баклава, наредени на метални поставки, край кошове с кафява канела, бадеми, орехи и млян червен пипер, сушени кайсии и смокини, настърган кокос и златиста леща. Младите продавачи рекламираха стоката си със силни викове и увещания, докато бащите им, с фесове или кефиета, седяха безмълвно до тях и наблюдаваха света с добродушни лица под гърмящите звуци на арабска музика. Тя се издигаше до сводестия таван на пазара, където по странен начин се смесваше с църковните камбани от Гетсиманската градина и призивите за молитва на мюезина. Навсякъде посрещаха Мерал сърдечно, често с обич и винаги с доверие. Понякога му искаха дори и лични съвети. При тази обиколка при него дойде осемнайсетгодишно момиче, което се оплака, че родителите са й уредили брак с мъж, когото тя дори не харесва. По-късно полицаят стигна до Улицата на Веригата, където въздухът беше наситен с миризма на щавена кожа, застояла вода, кафе и цигарен дим. Под заплашителния поглед на една коза, застанала на стража зад черна желязна решетка на втория етаж, Мерал бе заговорен от един възрастен мухтар, неофициален кмет на района. Той изрази тревогата си от необузданото поведение и „отблъскващото“ джинсово облекло на дългокосите тийнейджъри араби, копиращи последния британски писък на модата. По-нататък, на Виа Долороса, Мерал спря, за да даде монета на някакъв просяк — брадясал мъж на средна възраст, който клечеше до стената под една от Спирките на Кръста. Залепил транзисторно радио за ухото си, той слушаше модерни поп мелодии от Гърция. Мерал вдигна очи към табелата, която указваше мястото: