Тогава проблемът беше отстранен.
Искам да ти кажа: „Моля те, не се тревожи, винаги съм нащрек, винаги внимавам.“ Откъде идва тази нужда да те защитавам, да те поставям в центъра на грижите си, въпреки че си мъртва?
Няма раздяла.
5.
Хитрите очички на дребния арменски прелат блещукаха закачливо.
— Да, вода от река Йордан, господин Паркър! В малки шишенца! Благословена е! Мислите ли, че ще върви в Щатите? Ще се продава ли добре? Сержант, ще ми подадете ли купата с ризото?
Високият сводест таван на трапезарията в „Каса Нова“ усилваше брътвежа на католическите поклонници и потракването на металните прибори по чиниите. Всички се хранеха на дълги общи маси, плътно долепени една до друга в две редици. Подобни събирания осигуряваха на Мерал почти целия комфорт, който той бе в състояние да приеме: жив човешки контакт, облекчаващ вътрешната му самота, без да го принуждава да се ангажира напълно, да се привързва и да рискува да го наранят. А и понякога сърцето му трепваше, когато радостта и вълнението на толкова много вярващи, събрани на едно място, се издигаха над масите и създаваха ореол от вяра, който се спускаше върху него и макар само за миг, го обгръщаше изцяло. Малко по-трайни на редовните вечери — подобно на трохите хляб по масите, събирани от сервиращите францискански монахини след всяко хранене — бяха онези заблудени късчета надежда, които Мерал понякога улавяше от думите на свещениците, водещи поклонниците по светите места. Но балсамът им винаги имаше краткотраен ефект. Веднъж, докато пиеха кафе по време на великденските празници, един бивш военен свещеник от армията на САЩ бе отбелязал колко много от учениците на Исус са предпочели да умрат, вместо да отрекат, че наистина са видели възкръсналия Христос. Той бе завършил иронично: „Може и да ме помислите за луд, но съм склонен да вярвам в изповедта, която човек прави на смъртния си одър.“ Чувайки това, Мерал бе почувствал леко въодушевление, но когато сервираха „Осо буко“ и салата, отново бе потънал в сивотата на съмнението. Същата нощ, както всяка друга, той коленичи в параклиса на пансиона и се помоли на Бог, в чието съществуване не беше сигурен. Надяваше се неговото малко момче също да е възкръснало.
— Още малко „Сан Салваторе“? Да я напълня ли?
Една млада италианска монахиня с луничаво лице и черна престилка върху бялата дреха държеше празна кана, в която наливаха силното вино.
— О, да, моля — отговори жадно арменският епископ. После отново се обърна към американската двойка, седнала срещу него. — И така, какво мислите? — попита той. — Кажете ми честно.
— Ако трябва да съм искрен, не знам — отговори съпругът. Изглеждаше несигурен.
— Аз пък смятам, че ще се продава много добре — намеси се съпругата. — Все пак става дума за светена вода от река Йордан! Мисля, че ще има страхотен успех.
Докато чакаше да отсервират чиниите от първото ястие, Мерал погледна разочаровано към малкия декоративен букет от розови циклами на масата. Тази вечер нямаше да му донесе възвисяващи прозрения. По-късно обаче, когато за десерт им донесоха портокали и банани, Мерал предположи, че нещата може да се променят.
— Какво мислите за Плащаницата? — попита мъжът, седнал вдясно от епископа. Беше млад инженер с късо подстригана руса коса и деликатен немски акцент. Имаше предвид погребалния саван на Христос. — Двама американски физици твърдят, че подобно изображение на разпнат мъж би могло да се получи само вследствие на нещо, свързано с ядреното делене. Вие какво мислите, отец Йокемиян?